неизвестен автор

"блажени са гъвкавите, защото никога няма да бъдат изкривени до неузнаваемост" -

:)

:)

Някога. През зимата. Преди четири месеца .

Навън беше зима, която дори и далечно не наподобяваше представите, които бяхме имали преди за зимата. Чисти, дълбоко-замразени декември със скреж и малки къщи, в които пред печени ябълки седяха порядъчни семейства, отдавна вече нямаше.

Нямаше сняг да покрива непривлекателността на света, тъмносива само беше тя, влажна и обрасла.

През три дълги месеца светлината почти няма да се променя; зимата щеше да последва дъжделива пролет, която премина в мрачно лято.

Мъгла се стелеше над града, който дори не беше град, а човекът спеше зимен сън. Онези, които можеха да си го позволят, не напускаха къщите си, те се мъкнеха по пижами, остатъци от храна в косата, празни кутии от пица под леглото, а паяци с невротични лица тъчеха своите мрежи между ходовете на персоните.

Малобройните, които човек виждаше по публични площи, едва ли бяха в състояние да ти позволят да отпразнуваш живота с малки, радостни подскоци.

Бях на улицата, бях се вглеждала в безнадеждните лица и за момент се бях почувствала, като че отново съм една от тях, които все така си чакаха да се случи нещо, чрез което те най-после отново да можеха да се почувстват живи.

Онази сутрин си спомних толкова силно за чувството да си сам в безумно време, че ми беше станало лошо, за секунди, в които бях изпаднала от действителността. Бях искала да купя вестник, и когато, полузатворила очи пред мизерията, стъпих в единственото отворено през зимата кафене, ми се стори, че в него срещам духове от миналото.

Закръглена жена с протеза за ръката седеше до един мъж, за който си спомнях, само защото той изглеждаше толкова прекомерно невзрачен, като карикатура.

Когато на връщане от будката отново минах покрай кафенето, двамата бяха изчезнали.

Тъй като, както забелязах по тази малка игра на сенки в спомена ми, човек никога не бива да бъде твърде сигурен в реалността, малко по-късно аз влязох в нашата къща със загриженост.

Не можеше достатъчно често да проверяваш, дали всичко, което те прави радостен, си беше още на мястото.

Беше ми се завило свят от облекчение, понеже мъжът беше тук.

Той лежеше и спеше и при това изглеждаше великолепно, но, за разлика от повечето от неговия вид, които само в съня изглеждат отпуснати и очарователни, неговото изражение не познаваше изменения; и след събуждането той щеше да си остане като опиянен и щеше да движи тежкото си тяло, като че беше у дома си в някоя друга стихия, не във въздуха. Може би мъжът би се отличавал с пъргавина под водата; но аз все още така и не го бях виждала да се потапя, понеже беше твърде инертен за повечето активности, в които хората, които не търсят физическа работа, оставят да премине живота им.

Тъй като всичко беше на своето място и не изглеждаше, че онова, което смятах за моя живот, беше само фантазия, можех да продължа да следвам дневния си ред.

Почти всички хора обичат регламентираните последователности, няма какво да се залъгваме. Рутината прави така, че да не бъдем отнесени във вселената, без връзка с космическата станция. След вестника, печивото следваше кафето. Наблюдавах как в съседската къща, в която можех да гледам през палмите, хора се дотътряха до кухненски маси, замъглени от нощта, светлината почти отсъстваща, тъй че беше напълно възможно да става дума за уголемили се насекоми, които бяха влезли във владение на града.

Всяка сутрин заставах пред вратата и се радвах, че съм преживяла нощта, че всички къщи си бяха на място и мъжът лежеше в леглото. Вероятно аз бях единственият човек, който изпитваше удоволствие от това, понеже мъжът едва ли отговаряше на онова, което обикновено се обозначава като скъпоценност.

Не беше впечатляващо красив или богат, не беше добър оратор нито шармантен по начин, който да му донесе възхита. Освен че ми даваше чувството, че съм достойна за любов, в никоя друга област той не изпъкваше с блестящи постижения.

Преди, сама, аз се бях страхувала да не стана същата като другите около мен: все по-твърда в навиците, режещ гласът, с който бих говорила, само да иска да попита някой, и щях да знам по-добре.

За много от средната възраст се беше изплъзнала всякаква лицеприятност, и едно от големите ми притеснения беше да не би да се превърна също и аз в една нерадостна персона, с лош дъх и жълто излъчване.

Беше толкова лесно да се окажеш в пропаднало състояние, трябваше само крачка, едно отпускане, и вече седиш, дърлещ се пред магазина с бутилка твърд алкохол в ръката.

Погледнах, стоейки на прага, в стаята, в леглото, в сто и десетте кила вътре, които не издаваха звуци. Понякога стисках носа на мъжа, защото исках да видя, дали още е жив. Обикновено: да.

Наричах го само „мъжа“, за да не би да изчезне, тъй като нали най-често всичко, на което даваш име, се отдалечава.

Той беше отговорът на всички въпроси, които, преди да се бяхме срещнали, не си бях задавала. Те постоянно са бивали неясно тук, като глад, и аз ги бях нарекла копнеж, и носталгия.

Че цялата грандиозност, която животът щеше да ми е подготвил, беше само един човек, би могло да ме засрами, но за мен изобщо не беше важно сама пред себе си да се мъдря бляскаво.

Цяло щастие! Защото иначе щеше да трябва да покрия масата със сребърни свещници, на класическа музика, щях да си извадя хубаво миришещи изделия от многолистно тесто от фурната с вентилатор, щях да ги намажа с домашно сварен био-конфитюр и да извикам децата: Райнланд, Беатрис, поша-листа. Децата щяха да растат мултилингвални и щяха да владеят най-вече езици, които аз не разбирах. Мъжът ми щеше да дойде на масата, щеше да носи кашмирен шал на врата, под който щеше да държи скрити отворени и много рядко срещани циреи.

Бях радостна, че не се поддавах на принудата да трябва да отговарям на някакъв образ за себе си, който аз съм си създала за мен.

За този ден, който беше персифлажът на една зима, си спомням, понеже тогава бях толкова щастлива, че почти се натъжих, защото знаех, че ти се отнема всичко, което произвежда щастие.

Мъжът отвори очите и веднага беше присъстващ. Нямаше никакво идване бавно на себе си – къде съм, какво правя тук –, събуди се, погледът му ме потърси, после се отпусна, защото бях тук, и с това всичко беше наред. Претърколи се по гръб като кит, който бива връщан обратно в морето от плачещи американски жени. Всичко в него беше голямо и обло, стъпалата, тялото, приличаше на играчка за деца, която слагаш във ваната и която през нощта достига десетократно по-големи размери, от същинските си.

Нямах представа какво мислеше той, какво искаше от живота, не ме интересуваше да му поставям въпроси, защото едно, че вече бях чувала всичко каквото можеха да ми кажат хората за своите планове, идеи, проекти, чувства, рани, страхове и способности, и друго, той просто би свил рамене и би да отговори: „Нямам представа. Може би утре ще сме мъртви.“

Харесвах го, по един безусловен начин, а може би той изпитваше същото към мен, нямаше да го разбера с питане. Нямах доверие на думите. И толкова повече се радвах, че мъжът се стряскаше, когато се спъвах, че мигом се сепваше от летаргията си, ако нещо привидно ме заплашеше, и че ме носеше, когато бях уморена. Бях достатъчно стара да знам, че е щастие да срещнеш някого, когото харесваш толкова много, че никога не ти пречи.

Имах твърде много странни, къси любовни истории зад себе си, и знаех, че беше много рядко да се познаят двама с еднаква умора и с желанието да не умрат сами.

Сигурно можеше да се нарече резигнация, това да не чакаш повече някакво чудо, но за мен надеждата винаги беше означавала безсилие.

Навън падаше дребен дъжд; в леденостудени нишки той забулваше гледката към съседската къща, от която насекомите бяха изчезнали, светлините угасени, шумът заглъхнал. Тогава отидох в леглото, просто защото можех и понеже там беше този мъж, който правеше отиването ми в леглото да не изглежда съвсем отчаяно. Трябваше да заминем, помислих аз, когато се покачих на корема на мъжа, който беше като средно висока планина, за да си легна отгоре му. Да заминем. И това съвсем сигурно беше най-глупавата мисъл, която бях имала през целия си живот. Тогава през зимата, в това утро, което все пак беше по-добро от всичко, което щеше да последва.

БЕЗТЕГЛОВНОСТ

През въртящия се свят
неустойчива, прозрачна аз се нося,
търсеща, замаяна, разнопосочна,
нямаща тегло.
И на камъка завиждам даже,
че на свойто място той тежи.

Бавно губя своите черти –
като под вода пречупени, разлети,
двойнствени, безбройни.
Где назад е, где напред?
Где е долу, где е горе?
Где е вдясно, вляво, где е в кръг?...
Губя дъно и небе!...
И неспирно в мене се променя
центъра на тежестта ми.
Сещам вече виене на свят,
гадене и губене на сила.
Накъде около себе си блуждая,
без да мога да се издържа!...

Падам по очи към висините,
вдигам се възбог към низините,
връщам се към бъдещето прежно,
миналото чакам да се сбъдне –
и напредвам в безизходен кръг...
Дайте ми едно дете!
На ръце до отмалялост да го нося!
Като гира с грижи да ми тегне.
За да мога да запазя равновесие
и посоките да различавам,
във въртящия се свят.

Цигулка, смърт и стеаринов свет

Хор на дъждовните утрини и мъгли:

Нощта в ръцете на смъртта предаде
цигулка малка, под пламъка на стара свещ
родена, във заревото кротко
на топящ се стеарин; във тишината
на подземие, притихнало от влага;
от Майстор, млад и помрачен
от за човека най-нещастна вещина…

Смъртта:
Малка цигулка ми сложи в ръцете
една от сестрите ми - хладната нощ;
от длани на Майстор беше я взела,
откъснала, като сочен и сладостен плод,
сетне поставила, вместо в калъф,
от дървена плът изваян умело,
в малък ковчег – детски, лек и премерен
хор:

Той беше събрал
от детски очи светлината,
а после рушил на последното
мъртво дърво във гората останало,
древното, снагата с дебела кора.

От същото дърво във тази вечер
той още неща сътворил – дръжка за нож
и солница, малък ковчег – светъл и фин,
в който нежно укрил
истинска обич - единствена…
Цигулката:

Аз вечно ще зрея в безмълвните длани
на старата майка – кротката смърт;
от сочната гръд тишини ще бозая
и в нейните скути, когато полягам,
в омая ще пращам към тихо подземие
моите трели – вълчи рояци –
слуха му да галят –

там Майстор живее –
от мъдрост любовна, съвсем помрачен,
над малък ковчег – за кукла кутия,
всенощно ридае, длетото зарейва далече,
навътре в дървесната гръд, надълбоко,
току пред зениците, пълни със скръб.


Смъртта:

Какво да сторя със телцето малко,
протегнало към шията ми лъскав гриф?
По хордите къси как да засвиря,
как ще го залъгвам и приспивам,
със кой ли мелодичен примитив;
в чия ли невидима диря
ноти да търся; или подир
в безброй парчета натрошено огледало,
пръснати във пустата гора, да тичам –
за шепа ноти, бледо отразени? –
не, ще трябва в потира ми черен,
умелият Майстор сам да живее…

Хор:

Върху капака на ковчега малък,
той спомена за свойта древност издълбал:

плач и музика, цигулка и ковчег,
остават само след това дете,
след всичките войни на любовта,
която вярно, някои наричат „звяр“.
Той, звярът, без да пита,
се гнезди в пустотата
на сърце, прегърнато
едва, от
предначална
самота.

А надписа (доколкото го помним):
„...Герданите на времето ти скъсах
и всички твои мигове се пръснаха
по подовете мръсни на нощта...“

Пърформанс арт уикенд 18-20.06.2010 - Пловдив

Jackson Pollock on John Cage

Четвърти фестивал на лошия вкус София, 14 април, 18:00, ателие Пластелин

in wke up atttttt

Събуждам се и в мен се събуждат 100 човека, кой от кой
по-зает, по-забързан и умислен, кой усмихнат, кой не, кой
познавам, кой не познавам, заедно сме.Работим зaедно по
една задача с обща цел-да сме доволни и усмихнати, когато
си легнем.Кога се получава, кога не, заедно сме.Винаги има
един, който да напомни на останалите да не спираме да
мислим позитивно и да вярваме.
Заедно направихме и тази колекция, която отразява
ежедневието ни, настроенията и отношенията в колектива.
Визията на дрехите е вдъхновена от човешката анатомия,
придружена с описание на нещата , които ни правят
щастливи.
Аксесоарите към тях са шапки с мисли и значки тип бележки
със задачи и мисии за деня.
Цветовете, които използваме са сложни, като смесените мисли
и чувста , които минават през нас всеки ден.
Дрехите и аксесоарите са предназначени за всеки
съпричастен към начина ни на живот и мисли.