Тома Марков

КУЧЕТА 1998

Седяхме си в стаята на сценичните работници и пиехме бира. Няколкото мухи които още не бяхме убили кръжаха из въздуха и оплюваха афишите за премиери на омразните постановки, които се въртяха в нашият малък театър. Никое представление не се играеше повече от 6 пъти, режисьорите бяха идиоти, актьорите – луди, ние бяхме обикновени – мързеливи, тъпи, бедни.
Останалите пиеха бира и си говореха за футбол. Беше сряда, денят на тиража. Аз пиех бира и си мислех, че съм неразбран дегенерат, щом не мога да задържа жена до себе си повече от три години. Освен това мисля, че вонях. Дупката която обитавах по това време не разполагаше с баня. Носех мръсни дрехи, вкоравени чорапи, разбити военни боти много къса коса и дълга черна брада с която наподобявах Торкемада, великият инквизитор. Знаех, че никой не ме обича, но това не ме притесняваше.
По едно време бирата свърши и започнахме да теглим чоп кой да отиде за още. Вратата се отвори и театър-майсторът хлътна в стаята с общия фиш. Забравиха за бирата, започнаха да го попъват, а един от колегите започна да събира от всички по 20 стотинки за колонка. Аз също дадох макар че не залагах. За разлика от другите предпочитах да си пиша поезията и оставях на тях да водят безсмислената си война с тотализатора. Нямах надежди и си живеех щастливо, беден като птиче лайно, само дето тогавашната ми приятелка, една първокласна курва от югозапада ми въртеше номера с един обущар, но аз се правех, че не ми пука, само за да не ми бъде чак толкова мъчно...
Дадох стотинките, взех пари от чекмеджето където бе общата ни служебна каса и отидох за бира. В магазина за алкохол, продавачката четеше една от книгите ми и вероятно се чудеше, как толкова нежен поет, външно прилича на болен от уремия портиер. Поздравих я, взех бирата, помолих я да я запише на сметката на театър-майстора, а парите от общата каса си присвоих. На връщане едно жълто куче от улицата ме сподири, аз се позамислих дали да го ритна, но се отказах. Мда...
Когато се върнах в стаята на сценичните работници заварих и картина и звук. Колегите размахваха спортни вестници, замеряха се празни кутии от бира и крещяха: 1Х, псувни, !Х2, псувни, 1Х2, псувни, псувни. Не се разбираха. Тогава от коридора долетяха кряканията на господин главния режисьор: ТИШИНА! ТИШИНА!!! ТОВА Е ТЕАТЪР, ПО ДЯВОЛИТЕ! Покрай тях се чуваше и скимтенето на жена му, Иване, Иване, да си тръгваме Иване, Иване, ти си пиян...
Умълчахме се. Теглихме чоп, кой да попълни тиража, аз не участвах защото никога не залагах, давах си стотинките и си траех. Падна се на това дребно лайно театър-майстора, той взе фиша и го попълни много авторитетно. Никога не печелеше.
Оставаше да отидем в брукмейкърския пункт. Който и да тръгнеше за там ме взимаше да го придружа, за късмет. Ебати късмета! Никога не печелехме. И тръгнахме. И беше приятно, защото през това време останалите работеха...
Вървях и се оглеждах наоколо. Имаше няколко красиви момичета. Всичко е безсмислено, мислех си, всичко дори и секса, макар че сексът е единствения и най-лесен начин да забравиш, че живееш. Стигнахме.
В пункта беше пълно с глупави сънародници, което означава с тъпаци които се надяват. Все пак беше много по добре отколкото да се занимаваш с американски туристи на кораб. Театър-майстора подаде фиша и взе квитанцията. Никога ли не залагаш, попита ме той. Никога, казах аз. Ще ти се наложи, каза той, винаги те взимаме за късмет и никога не печелим, знам защо, защото ти, мой човек, нямаш отношение, затова сега ще заложиш. Добре, казах аз и се огледах. И видях екраните. На тях вървяха надбягвания с хрътки. Аз лично обожавам котките. Но надбягвания с котки няма, времето не може да се надбягва с времето. Дай два лева назаем, казах на театър-майстора. Защо са ти, попита ме той. Ще заложа на хрътки, съобщих аз. Ти си луд, каза той. Или хрътки, или нищо! Добре, на кое куче ще заложиш? На Желязната Лейди. Защо? Защото така наричат госпожа Татчър, много ми харесва как измъчва героичните ирландски мъже, а и аржентинците от Фолкледските острови, оная зелена забрадка с която на един репортаж по ББС дръпна шнура на едно оръдие, много и отиваше, тя е стилен убиец... Ти си луд, оповести театър майсторът и ми даде два лева. Заложих. Взехме си кафе, запалихме цигари, загледахме. На екрана поставиха хрътките в боксовете. Желязната Лейди стартираше от средния бокс, възможно най-изгодната позиция. Електрическият заек се изстреля, хрътките се втурнаха след него, само Желязната лейди седна. Огледа се. После се завтече в противоположна на финала посока. Беше супер.



Така правят удавниците


не знам защо и как
изобщо

пиша собственото
си стихотворение

нямам какво да кажа
само знам отново

животът пак е като
шейна на ескимос и

като убиеш едно
от кучетата й

няма да
промениш Нищото

Да, защото,
ако има Ад

аз пак ще съм там
близо до теб.

И пак ще бъдем
с теб отново

там
под.