на Мария Калинова
в чинията ти не смеeх да пристъпя
и разделени от книгата дълго мълчахме
и вече дори сапунът за пране не може да отмие
закърпените образи в опакото на паметта ми
в сляпото петно на личността ми сестро
и сега това което ми остава е
непрестанно да се сещам за игли и белезници
за преобръщането на света в манастири
за зли кучета и патриарси за наказанията
и за Самата Сляпа: все по-бавно там мълчи
и не искам и не мога и няма
да преглъщам наобратно
