ДЪХ

От Димитър Коцев – Шошо

Шошо е един от най-старите млади режисьори, които още не са снимали пълнометражен филм. Това положение на нещата започва да му омръзва, но какво от това. Току-що завърши късометражния си филм, озаглавен Шопинг (и на български, и на английски заглавието се произнася еднакво – много хитро, няма що!). Смята през 2010-а да снима един пълнометражен, ама едва ли. Все още обича да пише. Поне това занимание е безплатно.

За Дъх Шошо разказва: “Hаписан е в деня, в който със сестра ми и нейния мъж тайно изровихме майка ми от гроба на баба ми, където двайсет години по-рано баща ни я бе заровил нелегално, за да не се разправя с бюрократи. Сега моите родители пак са заедно в гроба на баща ми. Звучи като пошла мелодрама, но истината е, че след като го направихме, се почувствах добре. За ужасените ще уточня, че майка ми не беше в насипно състояние, а в урна.”


- Вече не си дете!

Така каза баща ми един ден. Честно казано, това ме свари неподготвен. Не че си мисля, че още съм дете, но не се бях замислял, че вече не съм. Стана ми неприятно, дори тайно си поплаках, но за кратко. Все пак вече не съм дете. И това си личи по много признаци. Имам нов глас, всъщност имам много нови гласове – непрестанно се сменят. Но като цяло повечето са мъжествени. Отскоро имам косми тук и там. И съм развълнуван, постоянно съм развълнуван. Вчера например гледах един филм за Първата световна война. Войникът лежеше с превързана глава в една палатка и започна да пише картичка на медицинската сестра. Още докато я пишеше, на мен нещо ми стана. Сякаш ми прилоша. Ще ми мине, казах си. Сигурно е от петната кръв по превръзката на войника. Ама се оказа, че не е това. Защото, когато сестрата започна да чете картичката на пейката под дървото, усетих да ме превзема някакво много странно чувство. Едни вълни ме заливаха – ту приятни, ту гадни. Ушите ми започнаха да бучат. А накрая за моя изненада цялата тази какофония рязко спря и аз разбрах, че я обичам. Медицинската сестра от филма за Първата световна война.

Бях влюбен и минаваха месеци. Вечер мислено й пишех писма. Загасях лампата, затварях очи и започвах да ги съчинявам. А това никак не е лесно. Защото живея в една стая с баба си.

- Баба ти е много стара. Ще я вземем у нас.

Така каза баща ми един ден. Така и стана. Ето защо спя в една стая с баба си. Тя е много мила и през целия ден седи пред телевизора в хола, за да ми осигури „лично пространство”, както самата тя се изразява. Обичам баба си. Много е свястна. И много стара. И точно там е проблемът. Вечер, преди да заспя, се разкъсвам между писмата, които пиша на медицинската сестра, и тишината в стаята. Притеснявам се, когато е съвсем тихо. Почти съм сигурен, че някоя нощ баба ще спре да диша и ще умре в съня си. И всяка нощ се ослушвам. Най-напред е тихо, сякаш не диша. Но като спра да се движа и спра да дишам, я чувам. Тихичко, едва доловимо – така диша моята баба.

Толкова бях влюбен в медицинската сестра, че чак на втория месец се сетих да потърся нейни голи снимки в нета. Все пак аз съм пубер и обичам да си правя чекии. Но за нейните голи снимки не се бях сетил два месеца! Наистина бях много влюбен. До този момент аз дори нищо не исках от нея, само да си представям, че тя чете писмата ми. Това ми беше достатъчно. Но когато видях нейните голи снимки, нещата се промениха. Започнах да искам и нейното тяло. Направо ме болеше, че не мога да го имам. Опитах с чекии, ама много чекии. Нещо не достигаше. Исках да усетя кожата й, а не можех. Изпробвах всякакви екзотични варианти на чекии – изтръпналата ръка, обратния хват, гумената ръкавица – резултатът беше незадоволителен. Исках нейното тяло. Станах нервен и дори спрях да й съчинявам писма преди заспиване. Толкова се напрегнах, че две вечери поред панически будех баба си, защото ми се струваше, че не диша. Съсипах се.

Всички си мислят, че като съм пубер, трябва да пиша и да мисля с жаргонни изрази. Всъщност аз ги ползвам само пред другите пубери. В останалото време съм много възпитан младеж. Уважавам по-възрастните, не смятам, че баща ми е тъпак, обичам баба си. Обичах, може би е по-правилно да се каже. Защото баба умря в съня си. Точно както предполагах, че ще стане. Но аз не чух мига, в който спира да диша, защото точно в тази нощ бях на екскурзия с преспиване. Не знам дали да съжалявам, че не съм го чул или е било за добро. Не мога да реша.

Лягам си и веднага започвам да си мисля за нея. Не за баба ми, а за медицинската сестра. Имам чувството, че има някакво решение. Имам чувството, че ако направя нещо адски смело, ама направо безразсъдно, тогава ще се появи някакъв минимален шанс за среща с медицинската сестра. Това чувство няма логично обяснение, но съм напълно убеден, че ще стане. И все пак не го казвам на Коко и Байпаса – моите най-добри приятели. Не им казвам защо искам да го правя. Просто хващам бас, че ще го направя.



На оградата се разделяме. Те остават отвън и ми викат, че съм луд, и се кискат нервно, а аз влизам в гробището. Тъмно е, но аз помня как се стига до гроба на баба. Две алеи напред и една вляво. Покрай статуята на момиче, която ми изкара акъла в тъмното. Сърцето ми ще се пръсне, но стигам. Заради нея. Заради минималния шанс. Заради съдбата, която обича смелите. Приклякам до гроба и се оглеждам. Така се чувствам по-добре. Имам видимост на 360 градуса и никой – жив или мъртъв – не може да ме изненада в гръб. Изчаквам пулсът ми да се успокои и паля свещичката. Вдигам я над главата си и я раздвижвам наляво-надясно. Като джиесем на тъжна песен на концерт. Байпаса и Коко присветват с фенерчето. Всичко е наред. Постижението ми е признато и мога да се връщам. Ослушвам се, преди да се изправя. И в този момент го чувам. Тихо, ама много тихо. Дъхът на баба ми, докато спи.

Коко и Байпаса разказват на всеки, когото срещнат. Разни познати ме гледат с променено отношение. Появяват се желаещи да дойдат с мен, за да чуят дъха на баба ми. Организирам няколко нощни групи. Ставам жестоко популярен. И тогава се появява тя. Никога не съм си представял, че ще се влюби в мен. Петнайсетгодишен пубер с малко косми тук и там. Но то се случва. Почти както си го представях. Значи имало смисъл от мъжката смелост. На петия нощен тур тя идва с нас. Стиска ръката ми в тъмното и прошепва, че чува дъха на баба ми. Тя е на шестнайсет и иска да учи за медицинска сестра. На тоя свят няма нищо случайно.

Правим секс за пръв път. На мен – пръв, на нея – не. В моята стая сме. Баба вече я няма и от двете легла съм направил едно голямо. Лежим един до друг. Усещам кожата й. Различно е от чекия. Много по-приятно. Успокоявам се най-сетне. Заспиваме прегърнати.

През нощта се събуждам и се ослушвам. Струва ми се, че не диша. Ужас! Май наистина не диша. Приближавам се бавно до лицето й. Тя наистина не диша, но се усмихва. Било е номер! Смея се с мутиращ глас. Тя също. Щастлив съм – моето момиче е номер 1!