Николета КАРАДЖОВА

Не зная коя съм. Забравих. Не помня

цвета на очите си. Пъстри ли бяха?

И имах ли устни изобщо, ръце,

с които да смачкам страха си

от мрака?

Не помня гласа си.

Крещях ли от болка?

Разговарях ли с някого

Преди да престана да бъда човек?

Откога съм река

и преливам в съня ви

пълноводна и буйна?

Не зная. Не помня

наводних ли света си.





•

Закърмена със циганската баница

на дните, душата ми е циганска.

Беззъба, но ухилена,

разрошена и дрипава,

закопчала дъжда като

сребърна гривна на десния си глезен,

тя ви очаква на ъгъла на времето,

за да погледне дланта ви

и да прошепне: „Някой много те обича“.

А после, взела парче от хляба ви КАРАДЖОВА

ще запее своята тъжна циганска песен.

На ъгъла на времето.





•

Как искам отново да вярвам, че мога

да бъда безкрайно добра,

да влизам в очите на скитници тъжни,

да мога отново да спра

пред мравките, носещи късчета време

към своя мравуняк. И пак,

щом видя през маските сълзи на хора,

изгубили себе си в мрак,

да бъда за кратко превърната в слънце

и миг само в тях да горя,

но искам отново да вярвам,

че мога да бъда безкрайно добра.





•

Сутрин. Завръщане от неизвестното

с чаша кафе. Без мляко -

кравите са полудели,

затова навсякъде търсят овце.

Поглеждам навън -

лятото е слязло от дърветата,

за да седне в бара отсреща

да се напие от мъка,

че пилците се броят наесен.

Изпивам кафето си и

тръгвам към стадото.

Аз съм черна овца

боядисана в бяло.





•

В тези слънчеви дни ми се плаче,

сякаш в мен заживял е дъждът

и люлее се плиснат в очите ми

разглобен и неясен светът.

И дъждовно е всичко - и думите,

и минутите, спрели за миг

във огромните шепи на времето,

любовта ти, тревожният вик,

с който болният пази душата си

от съчувствие. Нека вали.

Без чадър да остане умората,

самотата, която боли.

В тези слънчеви дни аз не плача -

просто в мен се излива дъждът

на небето, погрешно разбрало, че

големите облаци спят.