Кристиан Бобен

Обетованата земя
За вас, които пътувате рядко и за вас, които въобще не пътувате, все някога настъпва денят, в който се налага да хванете влака.

Гарата е пълна с делови хора. Познават се отдалеч - по лицата, които им липсват. Еднакви - в десетки екземпляри. Едни и същи млади мъже, състарени в дадената дума, балсамирани в своето бъдеще. Гледаме ги боязливо, така, както се взираме в лицата на старите, изсушени хора с потъмнели гласове. Влакът пристига. Това е бърз влак, измислен от деловите хора. За собствено удобство - права линия, която свети. Хладна от вятъра ръка, пригладила полята, изличавайки всички бръчки, отличителни белези и нерви. Пространствата, опустошени с един поглед от хора или животни. Ниски парчета земя, запратени по глутницата на скоростта. Пейзажът вече нищо не представлява и затова бързате да го прекосите. Сред тази пустош започва познанството ви със серийния човек - този, който отсъства: той пътува от Париж до Токио, от Токио до Ню Йорк. Броди по оплетената с електропроводи земя, като труп, размножен в смъртта си... Пътува, за да пристигне от една точка в друга. Отникъде за никъде. В своя устрем той увлича празнотата. Колкото повече говори, толкова повече слуша сам себе си. Серийният човек оцветява в сиво всичко, до което се докосва. Заспива в гледката навън. И вие си мислите - тези хора, които толкова често пътуват, дали правят поне крачка? Те никога не се доближават до нищо. Защото искаме ли да видим ясно едно нещо, непременно трябва да се докоснем до неговата противоположност. Иначе никога няма да се научим да виждаме. През сянката се стига до светлината. Само ако познаваме безразличието, ще стигнем до любовта. Така е и с хората от луксозните влакове, от нощните полети. И с тези, които се съсипват да постигнат финансова равнозначност - огледате ли ги, ще откриете, че техните изчисления не побират в рамките си човека, стигнал отвъд края на света. В тях живее изместеният човек, човекът-смес.

Безутешен в доживотното си детство или изтерзан в прекомерния си глад. В лицето му са отразени всичките невъзприети чудеса, в сърцето му - всички гласове. От това следва, че човешките същества би трябвало да се делят на два вида. Единият, нека го наречем „неподвижен“, е този на неангажирания с продължителни делови пътувания човек. Той има своето място в този свят. Работи само за мястото си. Извлича изстиналата материя и мъртвите езици. Правото, амбицията, могъществото - те са на разположение на всеки желаещ - и в работата, и в морала, и в любовта, и в сметките. Желаещият разнася навсякъде болестта, от която сам страда. И може да бъде навсякъде, защото е мъж на всички времена. Деловият човек е последното, най-съвременно превъплъщение на разлагащия се дух. Разложеният дух е социалната личност. Наричат го още „полезен“ човек, убеден в собствената си значимост. Това е човекът с най-безличната самоличност - непоколебимо уверен, че той поддържа нещата в ред, самоличността на вечната лъжа, която проповядва, че човекът е длъжен да живее в общества.

Но освен този вид трябва да има и друг вид хора - нека го наречем „безполезен“ вид. Този, който не е измислил колàта, банковите сметки и найлоновите чорапи. Този човек никога не е бил конструктор. Той нито прибавя, нито отнема нещо от света. Той го напуска. Или открива, че светът го е напуснал, което е същото. Забелязват го тук или там. Води пред себе си стадото на мислите. Мечтае на всички езици. Забелязват го отдалеч. Като туарегите пустинници. Или като хората с неравномерен загар, получен от дрехата, която го пази от слънцето. Сърцето му е парализирано от лъжи. Но той е този, който вдъхновява размириците или се стапя в пламъците. И в книгите, които пише. Той прави всичко това, за да види, че вие четете. За часовете му на отшелничество, за прекършеното изречение, обагрено в мастило. И тръгвате, жадни за отдих, от книга към книга. Но и четивото има край. То е като любовта, като надеждата - безнадеждно. Докато един ден започвате да четете „ДОКТОР ЖИВАГО“ от Пастернак.

Действието се развива в страната на вашето детство - Русия. И тогава вие, непознаващият друго освен вашия роден френски град или по-точно това натъжено от индустрията градче, вие, който се боите и от най-краткото пътуване, изведнъж срещате собственото си детство в един сън за Русия, в снега на тишината, в бялата кожа на един глас. Книгата на Пастернак е Голяма книга - книга за големия глад, книга за една история като живота - с хиляди свещи, кръжащи над хиляди лица. Думи, жестове, писма... Коне, пожари, ниски клони над огъня в гората на духа. Отваряте книгата в петък вечерта и стигате до последната страница в една неделна нощ. А после? Трябва отново да влезете в света. Да се завърнете. Трудно е. Мъчително е да се върви от безполезното - четивото, към полезното - лъжата на действителността. Винаги когато напускаме Голямата книга, сме длъжни да изживеем неблагополучният й край - времето, което ни притиска. Прочетеното се е запечатало вътре във вас. Обикнатата книга ви е дарила с ново, прозрачно-невинно лице, а човек не излиза на улицата така разголен от щастие. Трябва малко да почака. Прашецът на думите да се разпилее в деня... От прочетеното няма да запомните нищо. Или ще запомните едно изречение. Но ще приличате на дете, изправено пред замък. Казват му, че това е замък, но то вижда само един детайл - една тревичка в каменната пролука, сякаш постройката крепи могъществото си само на нея. Любимите книги се смесват с хляба, който поглъщате. Те имат съдбата на мимолетно зърнато лице, на бистър есенен ден, на красотата - те пренебрегват вратите на разума и скачайки през прозореца на мечтата, те се добират вътре във вас до кътчето, в което сами не бихте могли да влезете - то е най-дълбокото, най-отдалеченото. Цели часове, прекарани в четене, за да се обагри едва доловимо душата, за да се оцветят безкрайно менливите варианти на невидимото в нас, за гласа на тембъра, на погледа, на походката и на жеста. За какво служи четенето? За нищо, или почти. То е като любовта, като играта. Като молитвата на този, когото са напуснали временно или окончателно. Книгите са броеници от черно мастило - всяка капка се отронва под пръстите дума след дума. А какво е истинската молитва? Тишина. Да се отдалечиш от себе си в тишината. Може ли това да е невъзможно? Или ние не умеем да се молим както трябва: винаги със звук по устните и с хаос в сърцата. Под купола на Храма никой не се моли освен свещите. Те губят кръвта си, изразходват фитила си. Те не пазят нищо свое, раздават себе си и дарението им се превръща в светлина. Най-вярната представа за молитвата, най-добрата представа за хубавата книга е тази - бавното топене на свещта в един студен олтар. Какво остава в нас от Голямата книга? Едно лице. На човек, разделен от любимата с хиляди зими. Това лице е в сянка. Човекът седи на масата в една дървена къща, изгубена в гората. Той пише писмо. Писмото е дълго, безкрайно. Мастилото чернее върху купчина листове. Това е всичко. Забравени са имената, събитията. Всичко е заличйно. Всичко е замръзнало в блатото на множеството от книги. Но треската от тази, последната, се чувства още. Усеща се приятната слабост, прекалено приятна, за да си отиде. Също като след любовна нощ или след продължителна разходка. Би могло да се нарече и умора, но особена умора, при която човек си отпочива. Пред книгата, пред природата и любовта, човек се чувства в началото на сътворението. И на себе си.

Не помръдвате. Вече гледате как влаковете един след друг заминават. Качват се и слизат хора, делови хора - празни хора. Разговарят в очакване на влака. За сделки. Близо сте, а не чувате гласовете им - някакъв шум ги покрива, заглушава ги поскърцването на писец по хартията. Непресекващ звук - пишещият се е посветил на безконечен труд. Звукът полека се превръща в шепот, а снегът шумоли в тишината край една малка къща от дърво... В Русия - обетованата земя.