Шекспир: СОНЕТИ

Сонет № 15
Когато гледам всяка твар зелена
как вехне, не оставяйки следи,
и как и ние – сенки върху сцена -
по заповед на тайните звезди
като растения за кратка слава
към слънцето ствол пускаме висок,
и как след време помен не остава
от буйствата на младия ни сок,
пред толкова нетрайност младостта ти
аз повече от всякога ценя,
предчувствайки как Времето ще прати
във черна нощ на чара ти деня.
И в битка с ненаситната му жажда
стихът ми нова младост ти присажда.

Сонет № 19
Смирявай, Време, тигровата паст
и плодната земя превръщай в камък,
лъва оставяй да ръмжи без власт
и феникса – да гине в своя пламък;
със този свой летеж-водовъртеж
печал и смях редувай всекичасно,
върши злодейства колкото си щеш,
освен едно, най-грозно и ужасно:
лика на моя мил със зъл резец
недей дълба, безжалостни тиране,
о, нека той за дивен образец
на бъдните човеци да остане.
Пък ако не, рушителю крилат,
стихът ми, знай, ще го опази млад!

Сонет № 66
Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта – в костюм със бисер шит,
и честността – удавена във тиня,
и простият език – немил-недраг,
и пъченето – признак за наука,
и чистото моминство – във бардак,
и почестите – пръскани наслука,
и нрава строг – покварен от властта,
и гордото достойнство – на заплата,
и творчеството – с вързани уста,
и правдата – във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?

Сонет № 87
Прощавай, твърде скъп си ти за мене.
Аз връщам ти безценния залог.
Дългът ти до стотинка погасен е
със лихвите и в искания срок.
Ти даде ми се в дар по своя воля,
без аз да съм заслужил за това -
не мога безвъзмездно да те моля
да ми дадеш над себе си права.
Навярно подценил си се тогава
или случайно надценил си мен,
но явно няма как да продължава
контрактът ни, от грешка породен.
Сън беше всичко. Крал видях се в него.
Очи отварям – кралството ми де го?

Сонет № 113
Откакто се простихме с тебе, мили,
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота.
Така че всичко тука – цвете, птица,
което в своя обсег хващат те,
изменяйки се в тяхната зеница,
не стига мисълта ми въобще.
Защото всичко – мъртво или живо -
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб – всичко туй си ти!
Тъй честна е към тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.

Сонет № 130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е „бяла лилия“ ръката;
страни „същински рози“ няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от „дивните жени“,
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.

Сонет № 146
Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че заже тя, Смъртта, да свърши гладна.
Когато смърт Смъртта ни сподели,
завинаги безсмъртна ще си ти.

Сонет № 154
Веднъж Амур на меката поляна
заспал и своя факел изтървал:
рой девственици – жрици на Диана,
във своя целомъдрен ритуал
преминали край него и едната,
най-милата и прелестна от тях,
съгледала му факела в тревата,
откраднала го, тръпнеща от страх,
и хвърлила в течащ наблизо ручей,
така че той от неговия плам
целебен станал… Аз съм имал случай
да му опитам силата и знам:
уви, любовен плам душата сгрява,
но тя любовен плам не изстудява.