Posted by admin

пиша за теб и за себе си


преди малко пред книжарницата
в градинката на кристал
аз ти казах че ще пиша за теб
казвал съм го и съм го правил за много хора
но това няма даже и капка значение нали
защото този път е за теб

сега съм вече преоблечен
свалил съм черния панталон и сивата роботска риза
измих си ръцете
и в устата ми е вкусът на месото
което сдъвках преди секунда

толкова исках да събличам теб
по-точно казано
да се събличаме заедно
и да вкусваме и ближем телата си
и да гледаме „трейнспотинг” или „мълхоланд драйв”
или да слушаме музиката към „амели пулен”
и ти да усещаш гъдела ти да се надига като приливна вълна
и да се разбива шумно в гърчещи се епилептични тикове
и да се хилиш и да се смееш и да се лигавиш
и да ми казваш че съм винаги сериозен
когато всъщност не съм почти никога такъв
защото аз просто знам колко е важно да бъдеш сериозен
и затова само аз съм вечно несериозен
/ има още двама освен мен – тома м. и алън г. /

преди малко ти казах че ще пиша за теб
и ти го повторих на спирката
където ти ме изпрати
и където аз хванах трамвая за опашката
а той пък хвана пътя за релсите
и ти го повтарям: „аз ще пиша за теб”

пиша за дългите ти големи и винаги студени
и красиви клавирни пръсти
такива са въпреки че не свириш на пиано
а само на други специфични инструменти
пиша за дълбокия ти глас и за това как тръскаш главата си
като шантава рисунка
пиша и за онзи руснак с който си седяла на брега и на скалите
и който е правил пералня от ушната ти мида
ненужно бърза центрофуга е бил езикът му

пиша за теб в този момент
пиша буквално
пиша но машината не диша
но аз все пак пиша как ти гледаше обувките си
когато трамваят се отдалечаваше
и аз те наблюдавах внимателно
и часовникът ми бързаше с пет минути
пред нормалното и точно време
и бързаше заедно с трамвая нагоре по залезлия и тъмен булевард

и продължавам да пиша:
исках да си сервираме заедно с теб един гол обяд
или пък една нощ на мъртвите ни спомени
захвърлените ни дрехи
и на изоставените стари кожи
и излишните игри на криеница и измислици и лигня
една нощ на запотените ни очи
и плъзгащите се като скъпи врати и прозорци мокри ръце
и езици извиващи се и бързи като лента в ръцете на гимнастичка

и сега си те представям с прилепналите ти панталони
и виждам как извиваш краката си в дълги крачки
виждам това когато ям от своята хрупкава пържола
и си мисля че това на върха на езика ми
е твоето ляво и влажно зърно

и в този ред на букви и думи които никнат от моите пръсти
ти ми се обади и ми каза че слушаш нова генерация и 100 години

и ти ми казваш че искаш да ми кажеш всичко
без никакви глупости и увъртания
и ми казваш това което искаш да ми обясниш
опита се да го направиш за първи път една вечер на орлов мост
но си тръгна към вкъщи а аз останах само с шала ти

и този път ти ми го казваш
случили са ти се гадни неща назад във времето
шибано нещо е миналото и всеки има проблеми
няма да ръчкам никога твоите
няма да повтарям една грешка сто пъти

и ти ми казваш че не е вярно че не
обичаш да галиш косата ми
че не искаш да спиш с мен
че не искаш да целувам корема пъпа
и плътните ти посиняващи устни
че не скиташ безцелно с мен
само заради забавните простотии
имало и нещо друго
и защо ли се досещах

благодаря ти за тази вечер
благодаря ти че писах за теб
&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

разтворени и викащи градски зеници
Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:56 pm

на тома марков

млад съм с късата cи руса коса
нямам ангелски поглед нрав или крила
но съм ангел не съм истински ангел и не бдя
от високото небе на Берлин
но все пак съм ангел и рано тази сутрин
излязох върнах се и пак
излязох с удвоено бързане
и утроен товар – чанта и бас китара
/ и за да завърша триадата светата тройка прибавям
задължителното си тяло /
върнах баса на лунатичния му собственик
и времето започна да тече бързо тъпо и болезнено
времето когато е такова не трябва
да се помни

училищната грозна и скалиста скука
в очуканата стара но добре боядисана в розово сграда

ето това аз наричам
ненужен и празен спомен

но си спомням и съм благодарен
че учителката ми по химия ме освободи
от точния си като алкохолен градус час
задължен съм й и ще я прегърна скоро
избягах с бързи крачки от пресметливата розова пирамида
и гимназия

и ето ме свободен
и ето ме звъня на тома
/ един от явните и скрити герои
на част от днешната поема на деня /
и ето ме крачещ към славейков
и ето ме влизам в ресторанта под библиотеката
и ето той се казва “при мария”

той се обръща към мен точно когато
аз влизам през вратата
и на стола срещу него е седнала ани
същата ани която чакахме вчера на попа
същата ани която трябва да ми даде
“сатори в париж” на керуак
каква случайност и преплитане

и ето ни един до друг с тома
той пуши цигара от цигара
и с бърз и никотинов поглед
и с бързи вплитащи се думи
започва да гледа и говори
говорихме за керуак за блейк за байрон
за ина за мен за него за гинсбърг
за буковски за лоуъл за плат за маяковски
и за воев и за още много други
вписани в паметта и в момента на дългия и хипнотичен
затвърждаващ двупосочен и велик диалог

и ето той отива до тоалетната
и двамата говорим с ани
тя е щастлива весела неадекватна
пропуснала е днешните си лекции
и да ани ми харесва и о да
спомням си я седнала на 6тия етаж
на ндк аз залитам към нея
тя записва нещо в тетрадката си
и ми се ще да правим нещо общо ние двамата
и о да виждам го и в нейните разширени очи
но не я попитах и не я докоснах и
нищо не направих но времето е наше
и винаги тече напред и винаги ще има нови моменти

и ето тома се връща от мраморно миришещата тоалетна
плащам чая си давам 30ст на сервитьорката
и излизаме
и ани бързаща с усмивката си
ни изоставя пред кева
и ето ни влизаме само двамата
числото само двама винаги предразполага
думите да се изнесат от храма и да влязат в
употреба

сядаме и той ми купува още един чай
за себе си поръчва поредната бира за деня
и отново не спираме да говорим
за тъмната ни земя за нова генерация
за любимата ми музика
за тери гилиъм за момчето си отива
/на 15 декември в киното на натфиз ще го има/
за моята стара но вече не и любима райна
за неговите любови за моите любови
и подслушвам нечий чужд разговор
на съседната маса говорят за булгаков
аз харесвам булгаков
тома го мрази
“ не трябва да пишеш за дявола
не трябва да се гавриш със съдбата “
и може би е прав
но понякога и аз искам да вия и да квича
и да съскам и пелтеча и крещя срещу
дявола съдбата и поредния нередовен Сатана
но това е друга тема и друг пореден парадокс

и ето ни отново аз съм изпил чая си
той е изпил половин литър бира
и ето ни отново излизащи
и ето пак отива в тоалетната
аз гледам някакви момичета и те правят театър
в коридора и е забавно но изкуствено и го
усещам твърде лесно и е кухо
прилича на изкуство правено насила
изнасилено е

и ето ни кръстосваме града по неговите вени и артерии
и отиваме към мястото което за кратко
ще бъде сърцето на града
ще бъде сърцето на града защото ние ще говорим там
ние знаем че сме център на нашите си светове

и ходим до софийския
и той си купува лит.вестник
и продължаваме
той ми казва че трябва да си намеря музикантка
аз му казвам че сега обичам едно красиво и нормално момиче
и го питам аз дали някоя му е правила свирка
с пиърсинг на езика
и той казва
“не но скоро може би ще изневеря на пианистката
и човек никога не знае”
и аз му казвам че е незабравимо

и ето ни и вече
разбирам че отиваме към консерваторията
и там имало концерт или конкурс на пианисти-лауреати
и там е неговата голяма сегашна любов
даже и голямата любов е моментна
но понякога моментът е дълъг като протяжна вечност
но разликата с вечността
е че любовта е винаги диамантена

и ето ни крачим двама с тъмни крачки и видения в погледа
аз гледам мъглата и нощните лампи
той отново пуши и гледа синият разкъсващ се дим и думите от устата си
и ето вече сме там

излизат подредени хармонични звуци
може би това е бах
бах е божествен музиката му е откровение
съвършена влачеща се триумфално към ухото перла
и ето свършва частта
и рукват ръкопляскания и вратата се отваря
ето я неговата любов на нея й се слуша концертът до самия край
на мен обаче не ми се слуша днес бах
и отиваме в близкото кафе

аз отново пия чай той отново пие бира

продължаваме отново с вечните мантри на хора като нас
дишащи поезия крещящи живи истински души в транс
погледите ни са широки колкото
дългите любовни алеи в парка
тези алеи които в полунощ се изпълват
с редици пълни презервативи

тома казвам аз
трябва да тръгвам
гладен съм искам да спя уморен съм
трябва да вечерям с родителите си и
след тези думи говорим още половин час
три пъти си стискаме гръмотевично ръцете
и се сещам /тома ми показа/
за снимката на гинзбърг и вознесенски
показалец в показалец и сътворение по между им
тома не ми го разказа а просто си докоснахме
показалците и аз разбрах
лека нощ тома

и аз взимам салфетката която досега подмятах
и бързо я слагам в съкровищницата на джоба ми
и аз излизам в студеното навън
и чакам прекалено дълго 72
и се отегчавам
и отново почвам да ходя
ходя по красивите мъгливи телеса
на нощната и лунната и луда софия
няма тежест в мен няма го и споменът за нея
готов съм да летя понесен от лесните и правилните поводи
за живот пък и за полет

и ето стигам бавно до следващата спирка
луната не се вижда няма и звезди
но затова пък има облаци

72 бавно изниква от далновидния хоризонт
и аз слушам оглушителна музика на моите слушалки
и затварям очи и подскачам и се клатя
и слизам на вярната спирка
и тичам за да хвана 9тката
и няма хора в трамвая
и гледам отново навън

ето това е истинска мъгла
или е паднала от замъгления старчески поглед
на уморения и недовиждащ Бог
или е изплетена от гигантския и невидим паяк
който измисля съдбите ни и ги ниже
в голяма паяжина и ни улавя
и ни поставя в капана от мъгла паяжина и съдба
и ние винаги
винаги сме покорни хванати мухи

и ето я спирката на дома ми
слизам и пресичам
и ето най-красивото нещо тази вечер
ето - задникът на тази жена е божествен
ще го последвам
искам да го гледам и само да го гледам
ходя след нея
тя е с бяло яке и черен панталон
о боже искам да я видя гола
ходя вече поне километър след нея
обърни се и ми кажи нещо
знаеш че те гледам и че те следя
и не отлепям погледа си от теб
кажи ми че го виждаш и ти харесва
кажи ми че аз ти харесвам
искам да го чуя и да видя очите ти
и устните и езикът да го каже
но това няма да стане
ти влизаш в някакъв вход
и аз се връщам назад към вкъщи

в тъмнината на лампите и сред контейнерите за боклук
мога да кажа че виждам
сянката на първата зора
зората и нощта са вечни любовници
не като мен и тази която си тръгна преди малко
ние даже не станахме и временни партньори
във вечното изкуство

и преди да заспя с отворени очи
си казвам
ах тома
ние сме с чисти души и ни е мръсно и пишем за това
ние все още можем силно да обичаме и да мразим
звездите ракетите бутилките съдбите ни са
наши
наш е собственият ни океан от скука и самота
ние сме с души
която само собствената ни поезия ще
пресуши
но тома какво е животът без поезия