вторник, 13 юли 2010 г.
понеделник, 12 юли 2010 г.
Някога. През зимата. Преди четири месеца .
Навън беше зима, която дори и далечно не наподобяваше представите, които бяхме имали преди за зимата. Чисти, дълбоко-замразени декември със скреж и малки къщи, в които пред печени ябълки седяха порядъчни семейства, отдавна вече нямаше.
Нямаше сняг да покрива непривлекателността на света, тъмносива само беше тя, влажна и обрасла.
През три дълги месеца светлината почти няма да се променя; зимата щеше да последва дъжделива пролет, която премина в мрачно лято.
Мъгла се стелеше над града, който дори не беше град, а човекът спеше зимен сън. Онези, които можеха да си го позволят, не напускаха къщите си, те се мъкнеха по пижами, остатъци от храна в косата, празни кутии от пица под леглото, а паяци с невротични лица тъчеха своите мрежи между ходовете на персоните.
Малобройните, които човек виждаше по публични площи, едва ли бяха в състояние да ти позволят да отпразнуваш живота с малки, радостни подскоци.
Бях на улицата, бях се вглеждала в безнадеждните лица и за момент се бях почувствала, като че отново съм една от тях, които все така си чакаха да се случи нещо, чрез което те най-после отново да можеха да се почувстват живи.
Онази сутрин си спомних толкова силно за чувството да си сам в безумно време, че ми беше станало лошо, за секунди, в които бях изпаднала от действителността. Бях искала да купя вестник, и когато, полузатворила очи пред мизерията, стъпих в единственото отворено през зимата кафене, ми се стори, че в него срещам духове от миналото.
Закръглена жена с протеза за ръката седеше до един мъж, за който си спомнях, само защото той изглеждаше толкова прекомерно невзрачен, като карикатура.
Когато на връщане от будката отново минах покрай кафенето, двамата бяха изчезнали.
Тъй като, както забелязах по тази малка игра на сенки в спомена ми, човек никога не бива да бъде твърде сигурен в реалността, малко по-късно аз влязох в нашата къща със загриженост.
Не можеше достатъчно често да проверяваш, дали всичко, което те прави радостен, си беше още на мястото.
Беше ми се завило свят от облекчение, понеже мъжът беше тук.
Той лежеше и спеше и при това изглеждаше великолепно, но, за разлика от повечето от неговия вид, които само в съня изглеждат отпуснати и очарователни, неговото изражение не познаваше изменения; и след събуждането той щеше да си остане като опиянен и щеше да движи тежкото си тяло, като че беше у дома си в някоя друга стихия, не във въздуха. Може би мъжът би се отличавал с пъргавина под водата; но аз все още така и не го бях виждала да се потапя, понеже беше твърде инертен за повечето активности, в които хората, които не търсят физическа работа, оставят да премине живота им.
Тъй като всичко беше на своето място и не изглеждаше, че онова, което смятах за моя живот, беше само фантазия, можех да продължа да следвам дневния си ред.
Почти всички хора обичат регламентираните последователности, няма какво да се залъгваме. Рутината прави така, че да не бъдем отнесени във вселената, без връзка с космическата станция. След вестника, печивото следваше кафето. Наблюдавах как в съседската къща, в която можех да гледам през палмите, хора се дотътряха до кухненски маси, замъглени от нощта, светлината почти отсъстваща, тъй че беше напълно възможно да става дума за уголемили се насекоми, които бяха влезли във владение на града.
Всяка сутрин заставах пред вратата и се радвах, че съм преживяла нощта, че всички къщи си бяха на място и мъжът лежеше в леглото. Вероятно аз бях единственият човек, който изпитваше удоволствие от това, понеже мъжът едва ли отговаряше на онова, което обикновено се обозначава като скъпоценност.
Не беше впечатляващо красив или богат, не беше добър оратор нито шармантен по начин, който да му донесе възхита. Освен че ми даваше чувството, че съм достойна за любов, в никоя друга област той не изпъкваше с блестящи постижения.
Преди, сама, аз се бях страхувала да не стана същата като другите около мен: все по-твърда в навиците, режещ гласът, с който бих говорила, само да иска да попита някой, и щях да знам по-добре.
За много от средната възраст се беше изплъзнала всякаква лицеприятност, и едно от големите ми притеснения беше да не би да се превърна също и аз в една нерадостна персона, с лош дъх и жълто излъчване.
Беше толкова лесно да се окажеш в пропаднало състояние, трябваше само крачка, едно отпускане, и вече седиш, дърлещ се пред магазина с бутилка твърд алкохол в ръката.
Погледнах, стоейки на прага, в стаята, в леглото, в сто и десетте кила вътре, които не издаваха звуци. Понякога стисках носа на мъжа, защото исках да видя, дали още е жив. Обикновено: да.
Наричах го само „мъжа“, за да не би да изчезне, тъй като нали най-често всичко, на което даваш име, се отдалечава.
Той беше отговорът на всички въпроси, които, преди да се бяхме срещнали, не си бях задавала. Те постоянно са бивали неясно тук, като глад, и аз ги бях нарекла копнеж, и носталгия.
Че цялата грандиозност, която животът щеше да ми е подготвил, беше само един човек, би могло да ме засрами, но за мен изобщо не беше важно сама пред себе си да се мъдря бляскаво.
Цяло щастие! Защото иначе щеше да трябва да покрия масата със сребърни свещници, на класическа музика, щях да си извадя хубаво миришещи изделия от многолистно тесто от фурната с вентилатор, щях да ги намажа с домашно сварен био-конфитюр и да извикам децата: Райнланд, Беатрис, поша-листа. Децата щяха да растат мултилингвални и щяха да владеят най-вече езици, които аз не разбирах. Мъжът ми щеше да дойде на масата, щеше да носи кашмирен шал на врата, под който щеше да държи скрити отворени и много рядко срещани циреи.
Бях радостна, че не се поддавах на принудата да трябва да отговарям на някакъв образ за себе си, който аз съм си създала за мен.
За този ден, който беше персифлажът на една зима, си спомням, понеже тогава бях толкова щастлива, че почти се натъжих, защото знаех, че ти се отнема всичко, което произвежда щастие.
Мъжът отвори очите и веднага беше присъстващ. Нямаше никакво идване бавно на себе си – къде съм, какво правя тук –, събуди се, погледът му ме потърси, после се отпусна, защото бях тук, и с това всичко беше наред. Претърколи се по гръб като кит, който бива връщан обратно в морето от плачещи американски жени. Всичко в него беше голямо и обло, стъпалата, тялото, приличаше на играчка за деца, която слагаш във ваната и която през нощта достига десетократно по-големи размери, от същинските си.
Нямах представа какво мислеше той, какво искаше от живота, не ме интересуваше да му поставям въпроси, защото едно, че вече бях чувала всичко каквото можеха да ми кажат хората за своите планове, идеи, проекти, чувства, рани, страхове и способности, и друго, той просто би свил рамене и би да отговори: „Нямам представа. Може би утре ще сме мъртви.“
Харесвах го, по един безусловен начин, а може би той изпитваше същото към мен, нямаше да го разбера с питане. Нямах доверие на думите. И толкова повече се радвах, че мъжът се стряскаше, когато се спъвах, че мигом се сепваше от летаргията си, ако нещо привидно ме заплашеше, и че ме носеше, когато бях уморена. Бях достатъчно стара да знам, че е щастие да срещнеш някого, когото харесваш толкова много, че никога не ти пречи.
Имах твърде много странни, къси любовни истории зад себе си, и знаех, че беше много рядко да се познаят двама с еднаква умора и с желанието да не умрат сами.
Сигурно можеше да се нарече резигнация, това да не чакаш повече някакво чудо, но за мен надеждата винаги беше означавала безсилие.
Навън падаше дребен дъжд; в леденостудени нишки той забулваше гледката към съседската къща, от която насекомите бяха изчезнали, светлините угасени, шумът заглъхнал. Тогава отидох в леглото, просто защото можех и понеже там беше този мъж, който правеше отиването ми в леглото да не изглежда съвсем отчаяно. Трябваше да заминем, помислих аз, когато се покачих на корема на мъжа, който беше като средно висока планина, за да си легна отгоре му. Да заминем. И това съвсем сигурно беше най-глупавата мисъл, която бях имала през целия си живот. Тогава през зимата, в това утро, което все пак беше по-добро от всичко, което щеше да последва.
БЕЗТЕГЛОВНОСТ
През въртящия се свят
неустойчива, прозрачна аз се нося,
търсеща, замаяна, разнопосочна,
нямаща тегло.
И на камъка завиждам даже,
че на свойто място той тежи.
Бавно губя своите черти –
като под вода пречупени, разлети,
двойнствени, безбройни.
Где назад е, где напред?
Где е долу, где е горе?
Где е вдясно, вляво, где е в кръг?...
Губя дъно и небе!...
И неспирно в мене се променя
центъра на тежестта ми.
Сещам вече виене на свят,
гадене и губене на сила.
Накъде около себе си блуждая,
без да мога да се издържа!...
Падам по очи към висините,
вдигам се възбог към низините,
връщам се към бъдещето прежно,
миналото чакам да се сбъдне –
и напредвам в безизходен кръг...
Дайте ми едно дете!
На ръце до отмалялост да го нося!
Като гира с грижи да ми тегне.
За да мога да запазя равновесие
и посоките да различавам,
във въртящия се свят.
Цигулка, смърт и стеаринов свет
Хор на дъждовните утрини и мъгли:
Нощта в ръцете на смъртта предаде
цигулка малка, под пламъка на стара свещ
родена, във заревото кротко
на топящ се стеарин; във тишината
на подземие, притихнало от влага;
от Майстор, млад и помрачен
от за човека най-нещастна вещина…
Смъртта:
Малка цигулка ми сложи в ръцете
една от сестрите ми - хладната нощ;
от длани на Майстор беше я взела,
откъснала, като сочен и сладостен плод,
сетне поставила, вместо в калъф,
от дървена плът изваян умело,
в малък ковчег – детски, лек и премерен
хор:
Той беше събрал
от детски очи светлината,
а после рушил на последното
мъртво дърво във гората останало,
древното, снагата с дебела кора.
От същото дърво във тази вечер
той още неща сътворил – дръжка за нож
и солница, малък ковчег – светъл и фин,
в който нежно укрил
истинска обич - единствена…
Цигулката:
Аз вечно ще зрея в безмълвните длани
на старата майка – кротката смърт;
от сочната гръд тишини ще бозая
и в нейните скути, когато полягам,
в омая ще пращам към тихо подземие
моите трели – вълчи рояци –
слуха му да галят –
там Майстор живее –
от мъдрост любовна, съвсем помрачен,
над малък ковчег – за кукла кутия,
всенощно ридае, длетото зарейва далече,
навътре в дървесната гръд, надълбоко,
току пред зениците, пълни със скръб.
Смъртта:
Какво да сторя със телцето малко,
протегнало към шията ми лъскав гриф?
По хордите къси как да засвиря,
как ще го залъгвам и приспивам,
със кой ли мелодичен примитив;
в чия ли невидима диря
ноти да търся; или подир
в безброй парчета натрошено огледало,
пръснати във пустата гора, да тичам –
за шепа ноти, бледо отразени? –
не, ще трябва в потира ми черен,
умелият Майстор сам да живее…
Хор:
Върху капака на ковчега малък,
той спомена за свойта древност издълбал:
плач и музика, цигулка и ковчег,
остават само след това дете,
след всичките войни на любовта,
която вярно, някои наричат „звяр“.
Той, звярът, без да пита,
се гнезди в пустотата
на сърце, прегърнато
едва, от
предначална
самота.
А надписа (доколкото го помним):
„...Герданите на времето ти скъсах
и всички твои мигове се пръснаха
по подовете мръсни на нощта...“
in wke up atttttt
Събуждам се и в мен се събуждат 100 човека, кой от кой
по-зает, по-забързан и умислен, кой усмихнат, кой не, кой
познавам, кой не познавам, заедно сме.Работим зaедно по
една задача с обща цел-да сме доволни и усмихнати, когато
си легнем.Кога се получава, кога не, заедно сме.Винаги има
един, който да напомни на останалите да не спираме да
мислим позитивно и да вярваме.
Заедно направихме и тази колекция, която отразява
ежедневието ни, настроенията и отношенията в колектива.
Визията на дрехите е вдъхновена от човешката анатомия,
придружена с описание на нещата , които ни правят
щастливи.
Аксесоарите към тях са шапки с мисли и значки тип бележки
със задачи и мисии за деня.
Цветовете, които използваме са сложни, като смесените мисли
и чувста , които минават през нас всеки ден.
Дрехите и аксесоарите са предназначени за всеки
съпричастен към начина ни на живот и мисли.
по-зает, по-забързан и умислен, кой усмихнат, кой не, кой
познавам, кой не познавам, заедно сме.Работим зaедно по
една задача с обща цел-да сме доволни и усмихнати, когато
си легнем.Кога се получава, кога не, заедно сме.Винаги има
един, който да напомни на останалите да не спираме да
мислим позитивно и да вярваме.
Заедно направихме и тази колекция, която отразява
ежедневието ни, настроенията и отношенията в колектива.
Визията на дрехите е вдъхновена от човешката анатомия,
придружена с описание на нещата , които ни правят
щастливи.
Аксесоарите към тях са шапки с мисли и значки тип бележки
със задачи и мисии за деня.
Цветовете, които използваме са сложни, като смесените мисли
и чувста , които минават през нас всеки ден.
Дрехите и аксесоарите са предназначени за всеки
съпричастен към начина ни на живот и мисли.
Patchwork - II
и на глухарчетата (в скоби) изсъхналите
шапки
разпилявам, сигурна, че всички парашути
ще
стигнат в твоя дом, на твоята тераса
синя
и ще забулят чертите ти в нощта
лунната
***
хвърчи, отлита, пак се връща
в кратките ни думи -
опити за ставане (от земята)
вървят отделно скъсаните ти
крака
и вехтите ти устни - сини,
но пак умея да ти кажа, сигурна,
че винаги ще те обичам
***
сглобяваме нова играчка
за веселост
развинтваш езика си и ми
го даваш
аз го завинтвам в играчката
после
играем заедно с нея
аз, ти и твоят език
***
настъргани моркови се стичат по
брадичката ти
като две малки пиявици устните
впивам си в тях
навивам масурчета от косата ти
на пръстите си
и с назъбен стрък мента по небцето
те гъделичкам
***
вътърни мелници мелеха тихо
чегъртха сладко от камъни и
в сивите спомени хвърляха прах
от стритите вече светулки
на върха на очите ти е
затворен езикът...
облизващ сладко то камъни
***
ревеше и вятър, пригласяше ехото,
вулкани изригваха, притихна човекът
в това кръвожадие, сред тези изчадия,
очите им светеха, рогата бодяха,
зъбите оглозгваха стръвно телата
***
паветата търкалят думи
написани във фугите,
в очите
разказват приказки,
чертаят улици и
отразяват лудите ни сенки,
***
любимото рамо е бяло
няма родна земя
за червея
бодливият език
на почвата
рови
започват тунелите
***
поетите и бившите им музи
маршируващи като барети -
търкалящи като карпузи,
неделя, 4 юли 2010 г.
TAM....
Врява, светулка на тавана.
................................... Стъклени плочки.
Добро утро скромен.
Ролята?
Не ми трябва.
.......................... Стъпка в прилив на един глагол.
.................................................. ................... страна.
................................... Стъклени плочки.
Добро утро скромен.
Ролята?
Не ми трябва.
.......................... Стъпка в прилив на един глагол.
.................................................. ................... страна.
понеделник, 28 юни 2010 г.
Една нощ в „Кенефа” с Фредерик Бегбеде
Всички водим абсурден, смехотворен и нищожен живот, но тъй като го
живеем едновременно, в крайна сметка го намираме за нормален. Трябва да се ходи на училище, вместо да се спортува, после да се следва, вместо да се обикаля светът, после да се търси работа вместо да се намира… И понеже всички правят така, благоприличието е запазено. Целта на нашата материалистическа епоха е пресушаването на съдове за плакнене на пръсти.”
„Почивка в кома” се чете на един дъх. И не само защото е 150 страници.
Бегбеде отново ни среща с небрежния журналист и известно парижко денди – Марк Мароние. Тази нощ Марк е поканен на бляскаво парти под капака на „Кенефа” – най-модерния и бляскав парижки клуб, който отваря вратите си за първи път. В кенефенето общество не се допускат случайни хора – световно-известен диджей, вманиечен в преследването на невъзможния хитов микс, простодушният руски президент Борис Елцин, предрусала манекенка в латексова рокля, незадоволени светски лъвове, чието хоби е да закъсняват бляскаво за събития, аристократи с леко поведение, застаряващи фотографки нимфоманки и други подобни форми на обществения живот.
Всички те се щурат напред-назад с едничката цел да потънат във водовъртежа на купона и да го изживеят като за последно. Буквално.
С брутална ирония Фредерик Бегбеде, облякъл летния костюм и синята вратовръзка на Мароние, изпробва своята теорема за Смъртта и 3-те „Защо?”, търси някоя достатъчно пияна девойка, с която да преспи, но накрая така и не му провървява. Вместо повърхностните забивки и секс за една нощ, които търси, водата на тоалетното казанче го запраща отново в обятията на любовта, от която измъкване нямa
живеем едновременно, в крайна сметка го намираме за нормален. Трябва да се ходи на училище, вместо да се спортува, после да се следва, вместо да се обикаля светът, после да се търси работа вместо да се намира… И понеже всички правят така, благоприличието е запазено. Целта на нашата материалистическа епоха е пресушаването на съдове за плакнене на пръсти.”
„Почивка в кома” се чете на един дъх. И не само защото е 150 страници.
Бегбеде отново ни среща с небрежния журналист и известно парижко денди – Марк Мароние. Тази нощ Марк е поканен на бляскаво парти под капака на „Кенефа” – най-модерния и бляскав парижки клуб, който отваря вратите си за първи път. В кенефенето общество не се допускат случайни хора – световно-известен диджей, вманиечен в преследването на невъзможния хитов микс, простодушният руски президент Борис Елцин, предрусала манекенка в латексова рокля, незадоволени светски лъвове, чието хоби е да закъсняват бляскаво за събития, аристократи с леко поведение, застаряващи фотографки нимфоманки и други подобни форми на обществения живот.
Всички те се щурат напред-назад с едничката цел да потънат във водовъртежа на купона и да го изживеят като за последно. Буквално.
С брутална ирония Фредерик Бегбеде, облякъл летния костюм и синята вратовръзка на Мароние, изпробва своята теорема за Смъртта и 3-те „Защо?”, търси някоя достатъчно пияна девойка, с която да преспи, но накрая така и не му провървява. Вместо повърхностните забивки и секс за една нощ, които търси, водата на тоалетното казанче го запраща отново в обятията на любовта, от която измъкване нямa
от двете страни-Надя Стефано
пропътувах (те)
докъдето никой не бе стигал
по ръбовете
и по вътрешността
и през онези места
за които дори не знаеше
и се криеше
докато
се изпаряваха мъгли
и потичах(а) отново
на обратно
като капките роса
по тревата
огъвайки се
съчетавах моста
и бездната
в едно
върху рамото (ти)
пожелах (те)
както никой не бе посмял
хронологично
до последният остатък
на обреченост
без предназначение
докато
колекционираше
крайности
и широко затворени очи
(само)и р о н и ч н о
превръщах TE (в себе си)
докъдето никой не бе стигал
по ръбовете
и по вътрешността
и през онези места
за които дори не знаеше
и се криеше
докато
се изпаряваха мъгли
и потичах(а) отново
на обратно
като капките роса
по тревата
огъвайки се
съчетавах моста
и бездната
в едно
върху рамото (ти)
пожелах (те)
както никой не бе посмял
хронологично
до последният остатък
на обреченост
без предназначение
докато
колекционираше
крайности
и широко затворени очи
(само)и р о н и ч н о
превръщах TE (в себе си)
вторник, 15 юни 2010 г.
неделя, 6 юни 2010 г.
КАМЕЛИЯ КОНДОВА- БОГОМИЛСКО
Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.
razni
"Ако на човек може да му се вярва договор не е необходим, ако не може да му се вярва - договорът става излишен!" Джон Пол Гети
"Трябва ли? Трябва!" Лудвиг ван Бетовен
"Преградите духът ми победи..." Данте Алигиери
"Мактуб" - така е писано (превод от арабски)" Паулу Коелю "Алхимикът"
"Тя беше ледена като сладолед и също толкова лесно се разтапяше." Емил Кротки
"Който е приятел на всички, не е приятел на никого." Аристотел
"Любовта не се състои в това двама души да се вторачат един в друг, а в това те да гледат в една посока." Антоан дьо Сент Екзюпери
"При сблъсъка с любовта всеки става поет." Платон
"Всичко, казано дотук, може да е погрешно." Ричард Бах "Илюзии"
"Трябва ли? Трябва!" Лудвиг ван Бетовен
"Преградите духът ми победи..." Данте Алигиери
"Мактуб" - така е писано (превод от арабски)" Паулу Коелю "Алхимикът"
"Тя беше ледена като сладолед и също толкова лесно се разтапяше." Емил Кротки
"Който е приятел на всички, не е приятел на никого." Аристотел
"Любовта не се състои в това двама души да се вторачат един в друг, а в това те да гледат в една посока." Антоан дьо Сент Екзюпери
"При сблъсъка с любовта всеки става поет." Платон
"Всичко, казано дотук, може да е погрешно." Ричард Бах "Илюзии"
Жак Превер
Като по чудо
И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,
като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.
превод Валери Петров
И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,
като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.
превод Валери Петров
тогава се населих с птици...
когато спрях да приютявам
прозрачните ти
призрачни мълчания
и смешно да ги заговарям с мои думи
все честни
покъртителни
трогателни
изтръгнати от ниското
треви
безумни
бурени
с безкрайни корени
до писък
пронизителни
червени
които да ме пазят от онази
чудовищност в представите ми -
няма те -
тогава се населих с райски птици
на всички погледи
които си откраднах
и чайките красиви на усмивките
прозрачните ти
призрачни мълчания
и смешно да ги заговарям с мои думи
все честни
покъртителни
трогателни
изтръгнати от ниското
треви
безумни
бурени
с безкрайни корени
до писък
пронизителни
червени
които да ме пазят от онази
чудовищност в представите ми -
няма те -
тогава се населих с райски птици
на всички погледи
които си откраднах
и чайките красиви на усмивките
без ум
Кълбенцето в краката
навити пътища
подритва под леглото
светът на сънищата в процепа
отворен
между две дъски
поема крайчеца
пет сребърни лъжички
вместо шест
пришествие от шепоти
със сребърна лъжичка във устата
не
по-добре със сребърни криле
лъчи в очите
и близък с птиците език
Пречистване -
сребро и чуруликане
Гора за славеи и слънце
Негорим горен свят
Изгора -
мисли си за думата
докато си внушава
късно ми е
за тези ежедневни лъжи
жълтее ми а не е слънчоглед
късо е времето
кълбенцето му бързо свършва
и все се ослушва
стъпките да са пристигащи
акостиращи кораб
на прага
без ум
вляво отвътре повтаря със биене
нямам по скъпо от теб
нямам по скъпо от теб
от теб
теб - теб
теб теб
навити пътища
подритва под леглото
светът на сънищата в процепа
отворен
между две дъски
поема крайчеца
пет сребърни лъжички
вместо шест
пришествие от шепоти
със сребърна лъжичка във устата
не
по-добре със сребърни криле
лъчи в очите
и близък с птиците език
Пречистване -
сребро и чуруликане
Гора за славеи и слънце
Негорим горен свят
Изгора -
мисли си за думата
докато си внушава
късно ми е
за тези ежедневни лъжи
жълтее ми а не е слънчоглед
късо е времето
кълбенцето му бързо свършва
и все се ослушва
стъпките да са пристигащи
акостиращи кораб
на прага
без ум
вляво отвътре повтаря със биене
нямам по скъпо от теб
нямам по скъпо от теб
от теб
теб - теб
теб теб
Падаща звезда
Вече има дни
в които само веднъж мисля за теб
само веднъж
като падаща звезда
небето на мислите ми минаваш...
и когато понякога вдявам сълзите
си - безконечен конец
и с иглата
обрамчвам небето
несръчно
пришивам звезди
те
да светят
за теб
в които само веднъж мисля за теб
само веднъж
като падаща звезда
небето на мислите ми минаваш...
и когато понякога вдявам сълзите
си - безконечен конец
и с иглата
обрамчвам небето
несръчно
пришивам звезди
те
да светят
за теб
Череши в шапката
Дълги клони провесила
срамежливо черешата
зачервила е плод
Пълним шепи и шапката
се превръща във кошница
във черешка - животът
срамежливо черешата
зачервила е плод
Пълним шепи и шапката
се превръща във кошница
във черешка - животът
Макове в охрата
Сред охрата на нивите,
разсипани,
герданите на маковете
греят.
***
Простреляни нагъсто са житата
и раните им, маковите,
зеят.
***
Зяпнали са нивите от макове.
Нямо викат, плачат и се смеят.
С маковете нивите са знакови.
Щастливеят.
разсипани,
герданите на маковете
греят.
***
Простреляни нагъсто са житата
и раните им, маковите,
зеят.
***
Зяпнали са нивите от макове.
Нямо викат, плачат и се смеят.
С маковете нивите са знакови.
Щастливеят.
Чисто и просто
Защото днес жужах с пчели,
със мравки си облазих пръстите,
със паяците бях на ти,
с глухарчетата се разпръсквах,
цъфтях с череши, с облаци цъфтях,
в зелените чаршафи на тревата
сред шепите на слънцето жумях,
кръжах на педя от земята,
в короните на орехи мълчах
и имах теменужна сянка,
бях вятър в шипка, буболечи шах ,
ленива и златиста дрямка,
протягах мисли и ръце,
заравях пръсти във небето -
светът ми беше по сърце
и аз му легнах на сърцето.
със мравки си облазих пръстите,
със паяците бях на ти,
с глухарчетата се разпръсквах,
цъфтях с череши, с облаци цъфтях,
в зелените чаршафи на тревата
сред шепите на слънцето жумях,
кръжах на педя от земята,
в короните на орехи мълчах
и имах теменужна сянка,
бях вятър в шипка, буболечи шах ,
ленива и златиста дрямка,
протягах мисли и ръце,
заравях пръсти във небето -
светът ми беше по сърце
и аз му легнах на сърцето.
море
Простряло се морето на тревата,
строили се
войски от стръкове -
до хоризонта шир,
и многопръст из нея шари вятър,
кръстосва я -
воюва бляскаво.
строили се
войски от стръкове -
до хоризонта шир,
и многопръст из нея шари вятър,
кръстосва я -
воюва бляскаво.
- Пет кройки за маршрут
Крои за
крилете небе -
лесно за шиене -
безкрайно,
без нито един лицев шев.
Неделно.
***
Скрои няколко облака
в купол.
От него закапаха
укори
укори
укори.
***
Открит наивник скрои шега
като шапка.
Прободе я шпагата на вятърния навик.
Нависоко я запокити.
Kite.
***
Крие залез
крие
слънцето зад хълма...
крилете небе -
лесно за шиене -
безкрайно,
без нито един лицев шев.
Неделно.
***
Скрои няколко облака
в купол.
От него закапаха
укори
укори
укори.
***
Открит наивник скрои шега
като шапка.
Прободе я шпагата на вятърния навик.
Нависоко я запокити.
Kite.
***
Крие залез
крие
слънцето зад хълма...
Подсмърчаща сага №
Очите си, зелените, изплака -
осъмваха възглавниците в локви.
Устата, хубавата си, прехапа,
ужилванията си от комар разчопли.
Досажда всяка вечер на луната,
безмилостно надува я с въздишки,
от хленчещата `и соната
ушите на нощта избиха в пришки.
Безцеремонно ползва всички облаци
наместо носни кърпи и хавлии -
централната околоносна област
е зачервена и ще се изтрие.
По всички тенджери във кухнята остави
печата черен на Загориада,
един ден почти се бе удавила
във собствената си любовна сага.
На косъм беше. Сепна се. Изплува.
Заши си лично няколко шамара.
От обици ушите се подуваха
и разтреперваше я всеки филм със гара.
...
И не че бе научила урока.
Прописа стихове. Канализира `и потока.
pages:.....
внезапно спиране
размазан е пейзажът
една и съща е отвлякла яснотата
разпарцаливено виси небе
там някъде отгоре
прихлупва се като подут клепач до обед
//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
вмъкнатите нишки на желанията скоро
ще разцъфтят сивия фон
цъфтят цветя
дървета и желания
червят се покриви под поривите
на пролетния вятър
къщата на ъгъла се смее жълто
перденцата и подхвъркват
ІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІ
мислех си за шапката - свещник на онзи художник
и сенките
@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@
Днес светът е от вятър.
Хоризонтът - от облаци.
Пролетта е наопаки,
няма помен от розово.
Вятърът се промъква
под врати, през ключалки,
мислите ми обърква
сръчква ме откачалката.
Имал спешна задача,
ту назад-ту напред
се развява и крачи -
вятър твърде зает!
Вятърът опакова
тази пролет в кутия
и ще ме очарова -
изненада се крие!
Утре като настане
и денят се събуди -
ще разтъркам очите -
изумена, учудена!
Пред вратата,
на прага ми,
е подхвърлил една
със цветчета в косата
%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%
размазан е пейзажът
една и съща е отвлякла яснотата
разпарцаливено виси небе
там някъде отгоре
прихлупва се като подут клепач до обед
//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
вмъкнатите нишки на желанията скоро
ще разцъфтят сивия фон
цъфтят цветя
дървета и желания
червят се покриви под поривите
на пролетния вятър
къщата на ъгъла се смее жълто
перденцата и подхвъркват
ІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІ
мислех си за шапката - свещник на онзи художник
и сенките
@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@@
Днес светът е от вятър.
Хоризонтът - от облаци.
Пролетта е наопаки,
няма помен от розово.
Вятърът се промъква
под врати, през ключалки,
мислите ми обърква
сръчква ме откачалката.
Имал спешна задача,
ту назад-ту напред
се развява и крачи -
вятър твърде зает!
Вятърът опакова
тази пролет в кутия
и ще ме очарова -
изненада се крие!
Утре като настане
и денят се събуди -
ще разтъркам очите -
изумена, учудена!
Пред вратата,
на прага ми,
е подхвърлил една
със цветчета в косата
%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%%
Автор: martiniki
Денят не беше си доспал,
ъгълчета на гуреливите му очи сълзяха
и плъзваше тънка мъгла по клепачите .
Сънят се търкули в тревата, разсипа се в блестящи
капки... Направо капки лачени!
Неделята е леля с шал–дъга и кръгла шапка.
Написа пъргаво стихотворение за пролетта
и го чете на малки хапки :
Небето
бял воал размаха –
предава се на утринта,
закичи се със първо ято
и сътвори цял куп цветя
Подаде си носленцата тревата,
подуши въздуха – хареса и
и ето, че опашчици размаха,
а вятър услужлив ги среса...
...-Последна хапчица остана
за тате, баба, дядо, мама -
поли отупа тази поетеса...
Благодаря за интереса!
ъгълчета на гуреливите му очи сълзяха
и плъзваше тънка мъгла по клепачите .
Сънят се търкули в тревата, разсипа се в блестящи
капки... Направо капки лачени!
Неделята е леля с шал–дъга и кръгла шапка.
Написа пъргаво стихотворение за пролетта
и го чете на малки хапки :
Небето
бял воал размаха –
предава се на утринта,
закичи се със първо ято
и сътвори цял куп цветя
Подаде си носленцата тревата,
подуши въздуха – хареса и
и ето, че опашчици размаха,
а вятър услужлив ги среса...
...-Последна хапчица остана
за тате, баба, дядо, мама -
поли отупа тази поетеса...
Благодаря за интереса!
феномен на заспалото слънце
Изригват вулкани и думи
Заспи ли слънцето -
вулканите лудуват
каква космична златна котка на кълбо
и колко опашлета от дим и сажди
земята кашля
задавена от облак пепел
и вади фибите на самолетите
разплита си небето
сплита лято
подрежда чекмеджето с други планове
държи си в скрина белите одежди
за сватба в събота
когато се събуди слънцето
умът заспи ли
сърцето разиграва
белия си гълъб
пърха
пърха
бленува
бълнува стихове
блести в
опашчици от думи
подрежда си мечтите
тананика
мелодиите на сърцето
пременя се в бяло
и тайно се венчава с любовта
с благословията на сън на слънце
Заспи ли слънцето -
вулканите лудуват
каква космична златна котка на кълбо
и колко опашлета от дим и сажди
земята кашля
задавена от облак пепел
и вади фибите на самолетите
разплита си небето
сплита лято
подрежда чекмеджето с други планове
държи си в скрина белите одежди
за сватба в събота
когато се събуди слънцето
умът заспи ли
сърцето разиграва
белия си гълъб
пърха
пърха
бленува
бълнува стихове
блести в
опашчици от думи
подрежда си мечтите
тананика
мелодиите на сърцето
пременя се в бяло
и тайно се венчава с любовта
с благословията на сън на слънце
Изяждаме ли се...
на етап сме
и от любов
лакомо
страстно
на разумът неподвластно
да се изяждаме
усвояваме бавно по-едрите хапки
и въпреки всичко е някак си сладко
така ли ставаме едно цяло:
чрез късове от теб проникващи в моето тяло
и смиламе се
взаимно и нежно
понякога даже жестоко
подпомогнати от някакви сокове
и знаеш ли, още обичам да давам,
друг път чудя се повече взимам или пък влагам
едно е сигурно, макар че ще прозвучи смахнато
обичам те
обичаш ме
това е главното
Затова спирам
да усвоявам, да пришпорвам и да препирам.
Явно тепърва (и искам!) пак ще се уча:
да те чертая с пълна палитра,
да долавям и тихите тонове,
да освободя от душата ти слънчеви стонове,
да те търся някъде в края на устните и очите,
да размахвам криле, докато пак можем да литнем,
отначало и крайно внимателно пак да те сричам.
Просто още много и силно ще те обичам!
и от любов
лакомо
страстно
на разумът неподвластно
да се изяждаме
усвояваме бавно по-едрите хапки
и въпреки всичко е някак си сладко
така ли ставаме едно цяло:
чрез късове от теб проникващи в моето тяло
и смиламе се
взаимно и нежно
понякога даже жестоко
подпомогнати от някакви сокове
и знаеш ли, още обичам да давам,
друг път чудя се повече взимам или пък влагам
едно е сигурно, макар че ще прозвучи смахнато
обичам те
обичаш ме
това е главното
Затова спирам
да усвоявам, да пришпорвам и да препирам.
Явно тепърва (и искам!) пак ще се уча:
да те чертая с пълна палитра,
да долавям и тихите тонове,
да освободя от душата ти слънчеви стонове,
да те търся някъде в края на устните и очите,
да размахвам криле, докато пак можем да литнем,
отначало и крайно внимателно пак да те сричам.
Просто още много и силно ще те обичам!
$ $ $ Posted by admin
шестгодишно дете има мигрена
отива до тоалетната
опикава си ръцете
не ги мие
вдига от пода кукла
с бледо порцеланово лице
с мъжки черти
сваля счетоводителския й костюм
избърсва се в него
изважда маркер от чантата си
оцветява куклата в черно
не оставя нито едно бяло петно
слиза в мазето
между праха и паяжините
вижда лакирано дърво
извито като змия
с нежност с която
се късат крила на пеперуда
забива игли в ръцете на куклата
приковава я към дървото
голата черна кукла
прилича на плувец
който всеки момент
ще скочи в басейн
за да впечатли публиката
от китките му тече нещо черно
лепкаво и сладко e
запалва се внезапно
от тавана започват
да валят зелени ята
шестдоларови банкноти
падат в краката
на голата безполова кукла
която промълвява
„защото твое е царството”
тогава се събуждам
по телевизията отново дават
убийството на кенеди
отива до тоалетната
опикава си ръцете
не ги мие
вдига от пода кукла
с бледо порцеланово лице
с мъжки черти
сваля счетоводителския й костюм
избърсва се в него
изважда маркер от чантата си
оцветява куклата в черно
не оставя нито едно бяло петно
слиза в мазето
между праха и паяжините
вижда лакирано дърво
извито като змия
с нежност с която
се късат крила на пеперуда
забива игли в ръцете на куклата
приковава я към дървото
голата черна кукла
прилича на плувец
който всеки момент
ще скочи в басейн
за да впечатли публиката
от китките му тече нещо черно
лепкаво и сладко e
запалва се внезапно
от тавана започват
да валят зелени ята
шестдоларови банкноти
падат в краката
на голата безполова кукла
която промълвява
„защото твое е царството”
тогава се събуждам
по телевизията отново дават
убийството на кенеди
Шекспир: СОНЕТИ
Сонет № 15
Когато гледам всяка твар зелена
как вехне, не оставяйки следи,
и как и ние – сенки върху сцена -
по заповед на тайните звезди
като растения за кратка слава
към слънцето ствол пускаме висок,
и как след време помен не остава
от буйствата на младия ни сок,
пред толкова нетрайност младостта ти
аз повече от всякога ценя,
предчувствайки как Времето ще прати
във черна нощ на чара ти деня.
И в битка с ненаситната му жажда
стихът ми нова младост ти присажда.
Сонет № 19
Смирявай, Време, тигровата паст
и плодната земя превръщай в камък,
лъва оставяй да ръмжи без власт
и феникса – да гине в своя пламък;
със този свой летеж-водовъртеж
печал и смях редувай всекичасно,
върши злодейства колкото си щеш,
освен едно, най-грозно и ужасно:
лика на моя мил със зъл резец
недей дълба, безжалостни тиране,
о, нека той за дивен образец
на бъдните човеци да остане.
Пък ако не, рушителю крилат,
стихът ми, знай, ще го опази млад!
Сонет № 66
Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта – в костюм със бисер шит,
и честността – удавена във тиня,
и простият език – немил-недраг,
и пъченето – признак за наука,
и чистото моминство – във бардак,
и почестите – пръскани наслука,
и нрава строг – покварен от властта,
и гордото достойнство – на заплата,
и творчеството – с вързани уста,
и правдата – във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?
Сонет № 87
Прощавай, твърде скъп си ти за мене.
Аз връщам ти безценния залог.
Дългът ти до стотинка погасен е
със лихвите и в искания срок.
Ти даде ми се в дар по своя воля,
без аз да съм заслужил за това -
не мога безвъзмездно да те моля
да ми дадеш над себе си права.
Навярно подценил си се тогава
или случайно надценил си мен,
но явно няма как да продължава
контрактът ни, от грешка породен.
Сън беше всичко. Крал видях се в него.
Очи отварям – кралството ми де го?
Сонет № 113
Откакто се простихме с тебе, мили,
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота.
Така че всичко тука – цвете, птица,
което в своя обсег хващат те,
изменяйки се в тяхната зеница,
не стига мисълта ми въобще.
Защото всичко – мъртво или живо -
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб – всичко туй си ти!
Тъй честна е към тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.
Сонет № 130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е „бяла лилия“ ръката;
страни „същински рози“ няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от „дивните жени“,
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.
Сонет № 146
Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че заже тя, Смъртта, да свърши гладна.
Когато смърт Смъртта ни сподели,
завинаги безсмъртна ще си ти.
Сонет № 154
Веднъж Амур на меката поляна
заспал и своя факел изтървал:
рой девственици – жрици на Диана,
във своя целомъдрен ритуал
преминали край него и едната,
най-милата и прелестна от тях,
съгледала му факела в тревата,
откраднала го, тръпнеща от страх,
и хвърлила в течащ наблизо ручей,
така че той от неговия плам
целебен станал… Аз съм имал случай
да му опитам силата и знам:
уви, любовен плам душата сгрява,
но тя любовен плам не изстудява.
Когато гледам всяка твар зелена
как вехне, не оставяйки следи,
и как и ние – сенки върху сцена -
по заповед на тайните звезди
като растения за кратка слава
към слънцето ствол пускаме висок,
и как след време помен не остава
от буйствата на младия ни сок,
пред толкова нетрайност младостта ти
аз повече от всякога ценя,
предчувствайки как Времето ще прати
във черна нощ на чара ти деня.
И в битка с ненаситната му жажда
стихът ми нова младост ти присажда.
Сонет № 19
Смирявай, Време, тигровата паст
и плодната земя превръщай в камък,
лъва оставяй да ръмжи без власт
и феникса – да гине в своя пламък;
със този свой летеж-водовъртеж
печал и смях редувай всекичасно,
върши злодейства колкото си щеш,
освен едно, най-грозно и ужасно:
лика на моя мил със зъл резец
недей дълба, безжалостни тиране,
о, нека той за дивен образец
на бъдните човеци да остане.
Пък ако не, рушителю крилат,
стихът ми, знай, ще го опази млад!
Сонет № 66
Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта – в костюм със бисер шит,
и честността – удавена във тиня,
и простият език – немил-недраг,
и пъченето – признак за наука,
и чистото моминство – във бардак,
и почестите – пръскани наслука,
и нрава строг – покварен от властта,
и гордото достойнство – на заплата,
и творчеството – с вързани уста,
и правдата – във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?
Сонет № 87
Прощавай, твърде скъп си ти за мене.
Аз връщам ти безценния залог.
Дългът ти до стотинка погасен е
със лихвите и в искания срок.
Ти даде ми се в дар по своя воля,
без аз да съм заслужил за това -
не мога безвъзмездно да те моля
да ми дадеш над себе си права.
Навярно подценил си се тогава
или случайно надценил си мен,
но явно няма как да продължава
контрактът ни, от грешка породен.
Сън беше всичко. Крал видях се в него.
Очи отварям – кралството ми де го?
Сонет № 113
Откакто се простихме с тебе, мили,
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота.
Така че всичко тука – цвете, птица,
което в своя обсег хващат те,
изменяйки се в тяхната зеница,
не стига мисълта ми въобще.
Защото всичко – мъртво или живо -
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб – всичко туй си ти!
Тъй честна е към тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.
Сонет № 130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е „бяла лилия“ ръката;
страни „същински рози“ няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от „дивните жени“,
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.
Сонет № 146
Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че заже тя, Смъртта, да свърши гладна.
Когато смърт Смъртта ни сподели,
завинаги безсмъртна ще си ти.
Сонет № 154
Веднъж Амур на меката поляна
заспал и своя факел изтървал:
рой девственици – жрици на Диана,
във своя целомъдрен ритуал
преминали край него и едната,
най-милата и прелестна от тях,
съгледала му факела в тревата,
откраднала го, тръпнеща от страх,
и хвърлила в течащ наблизо ручей,
така че той от неговия плам
целебен станал… Аз съм имал случай
да му опитам силата и знам:
уви, любовен плам душата сгрява,
но тя любовен плам не изстудява.
Posted by admin
пиша за теб и за себе си
преди малко пред книжарницата
в градинката на кристал
аз ти казах че ще пиша за теб
казвал съм го и съм го правил за много хора
но това няма даже и капка значение нали
защото този път е за теб
сега съм вече преоблечен
свалил съм черния панталон и сивата роботска риза
измих си ръцете
и в устата ми е вкусът на месото
което сдъвках преди секунда
толкова исках да събличам теб
по-точно казано
да се събличаме заедно
и да вкусваме и ближем телата си
и да гледаме „трейнспотинг” или „мълхоланд драйв”
или да слушаме музиката към „амели пулен”
и ти да усещаш гъдела ти да се надига като приливна вълна
и да се разбива шумно в гърчещи се епилептични тикове
и да се хилиш и да се смееш и да се лигавиш
и да ми казваш че съм винаги сериозен
когато всъщност не съм почти никога такъв
защото аз просто знам колко е важно да бъдеш сериозен
и затова само аз съм вечно несериозен
/ има още двама освен мен – тома м. и алън г. /
преди малко ти казах че ще пиша за теб
и ти го повторих на спирката
където ти ме изпрати
и където аз хванах трамвая за опашката
а той пък хвана пътя за релсите
и ти го повтарям: „аз ще пиша за теб”
пиша за дългите ти големи и винаги студени
и красиви клавирни пръсти
такива са въпреки че не свириш на пиано
а само на други специфични инструменти
пиша за дълбокия ти глас и за това как тръскаш главата си
като шантава рисунка
пиша и за онзи руснак с който си седяла на брега и на скалите
и който е правил пералня от ушната ти мида
ненужно бърза центрофуга е бил езикът му
пиша за теб в този момент
пиша буквално
пиша но машината не диша
но аз все пак пиша как ти гледаше обувките си
когато трамваят се отдалечаваше
и аз те наблюдавах внимателно
и часовникът ми бързаше с пет минути
пред нормалното и точно време
и бързаше заедно с трамвая нагоре по залезлия и тъмен булевард
и продължавам да пиша:
исках да си сервираме заедно с теб един гол обяд
или пък една нощ на мъртвите ни спомени
захвърлените ни дрехи
и на изоставените стари кожи
и излишните игри на криеница и измислици и лигня
една нощ на запотените ни очи
и плъзгащите се като скъпи врати и прозорци мокри ръце
и езици извиващи се и бързи като лента в ръцете на гимнастичка
и сега си те представям с прилепналите ти панталони
и виждам как извиваш краката си в дълги крачки
виждам това когато ям от своята хрупкава пържола
и си мисля че това на върха на езика ми
е твоето ляво и влажно зърно
и в този ред на букви и думи които никнат от моите пръсти
ти ми се обади и ми каза че слушаш нова генерация и 100 години
и ти ми казваш че искаш да ми кажеш всичко
без никакви глупости и увъртания
и ми казваш това което искаш да ми обясниш
опита се да го направиш за първи път една вечер на орлов мост
но си тръгна към вкъщи а аз останах само с шала ти
и този път ти ми го казваш
случили са ти се гадни неща назад във времето
шибано нещо е миналото и всеки има проблеми
няма да ръчкам никога твоите
няма да повтарям една грешка сто пъти
и ти ми казваш че не е вярно че не
обичаш да галиш косата ми
че не искаш да спиш с мен
че не искаш да целувам корема пъпа
и плътните ти посиняващи устни
че не скиташ безцелно с мен
само заради забавните простотии
имало и нещо друго
и защо ли се досещах
благодаря ти за тази вечер
благодаря ти че писах за теб
&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&
разтворени и викащи градски зеници
Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:56 pm
на тома марков
млад съм с късата cи руса коса
нямам ангелски поглед нрав или крила
но съм ангел не съм истински ангел и не бдя
от високото небе на Берлин
но все пак съм ангел и рано тази сутрин
излязох върнах се и пак
излязох с удвоено бързане
и утроен товар – чанта и бас китара
/ и за да завърша триадата светата тройка прибавям
задължителното си тяло /
върнах баса на лунатичния му собственик
и времето започна да тече бързо тъпо и болезнено
времето когато е такова не трябва
да се помни
училищната грозна и скалиста скука
в очуканата стара но добре боядисана в розово сграда
ето това аз наричам
ненужен и празен спомен
но си спомням и съм благодарен
че учителката ми по химия ме освободи
от точния си като алкохолен градус час
задължен съм й и ще я прегърна скоро
избягах с бързи крачки от пресметливата розова пирамида
и гимназия
и ето ме свободен
и ето ме звъня на тома
/ един от явните и скрити герои
на част от днешната поема на деня /
и ето ме крачещ към славейков
и ето ме влизам в ресторанта под библиотеката
и ето той се казва “при мария”
той се обръща към мен точно когато
аз влизам през вратата
и на стола срещу него е седнала ани
същата ани която чакахме вчера на попа
същата ани която трябва да ми даде
“сатори в париж” на керуак
каква случайност и преплитане
и ето ни един до друг с тома
той пуши цигара от цигара
и с бърз и никотинов поглед
и с бързи вплитащи се думи
започва да гледа и говори
говорихме за керуак за блейк за байрон
за ина за мен за него за гинсбърг
за буковски за лоуъл за плат за маяковски
и за воев и за още много други
вписани в паметта и в момента на дългия и хипнотичен
затвърждаващ двупосочен и велик диалог
и ето той отива до тоалетната
и двамата говорим с ани
тя е щастлива весела неадекватна
пропуснала е днешните си лекции
и да ани ми харесва и о да
спомням си я седнала на 6тия етаж
на ндк аз залитам към нея
тя записва нещо в тетрадката си
и ми се ще да правим нещо общо ние двамата
и о да виждам го и в нейните разширени очи
но не я попитах и не я докоснах и
нищо не направих но времето е наше
и винаги тече напред и винаги ще има нови моменти
и ето тома се връща от мраморно миришещата тоалетна
плащам чая си давам 30ст на сервитьорката
и излизаме
и ани бързаща с усмивката си
ни изоставя пред кева
и ето ни влизаме само двамата
числото само двама винаги предразполага
думите да се изнесат от храма и да влязат в
употреба
сядаме и той ми купува още един чай
за себе си поръчва поредната бира за деня
и отново не спираме да говорим
за тъмната ни земя за нова генерация
за любимата ми музика
за тери гилиъм за момчето си отива
/на 15 декември в киното на натфиз ще го има/
за моята стара но вече не и любима райна
за неговите любови за моите любови
и подслушвам нечий чужд разговор
на съседната маса говорят за булгаков
аз харесвам булгаков
тома го мрази
“ не трябва да пишеш за дявола
не трябва да се гавриш със съдбата “
и може би е прав
но понякога и аз искам да вия и да квича
и да съскам и пелтеча и крещя срещу
дявола съдбата и поредния нередовен Сатана
но това е друга тема и друг пореден парадокс
и ето ни отново аз съм изпил чая си
той е изпил половин литър бира
и ето ни отново излизащи
и ето пак отива в тоалетната
аз гледам някакви момичета и те правят театър
в коридора и е забавно но изкуствено и го
усещам твърде лесно и е кухо
прилича на изкуство правено насила
изнасилено е
и ето ни кръстосваме града по неговите вени и артерии
и отиваме към мястото което за кратко
ще бъде сърцето на града
ще бъде сърцето на града защото ние ще говорим там
ние знаем че сме център на нашите си светове
и ходим до софийския
и той си купува лит.вестник
и продължаваме
той ми казва че трябва да си намеря музикантка
аз му казвам че сега обичам едно красиво и нормално момиче
и го питам аз дали някоя му е правила свирка
с пиърсинг на езика
и той казва
“не но скоро може би ще изневеря на пианистката
и човек никога не знае”
и аз му казвам че е незабравимо
и ето ни и вече
разбирам че отиваме към консерваторията
и там имало концерт или конкурс на пианисти-лауреати
и там е неговата голяма сегашна любов
даже и голямата любов е моментна
но понякога моментът е дълъг като протяжна вечност
но разликата с вечността
е че любовта е винаги диамантена
и ето ни крачим двама с тъмни крачки и видения в погледа
аз гледам мъглата и нощните лампи
той отново пуши и гледа синият разкъсващ се дим и думите от устата си
и ето вече сме там
излизат подредени хармонични звуци
може би това е бах
бах е божествен музиката му е откровение
съвършена влачеща се триумфално към ухото перла
и ето свършва частта
и рукват ръкопляскания и вратата се отваря
ето я неговата любов на нея й се слуша концертът до самия край
на мен обаче не ми се слуша днес бах
и отиваме в близкото кафе
аз отново пия чай той отново пие бира
продължаваме отново с вечните мантри на хора като нас
дишащи поезия крещящи живи истински души в транс
погледите ни са широки колкото
дългите любовни алеи в парка
тези алеи които в полунощ се изпълват
с редици пълни презервативи
тома казвам аз
трябва да тръгвам
гладен съм искам да спя уморен съм
трябва да вечерям с родителите си и
след тези думи говорим още половин час
три пъти си стискаме гръмотевично ръцете
и се сещам /тома ми показа/
за снимката на гинзбърг и вознесенски
показалец в показалец и сътворение по между им
тома не ми го разказа а просто си докоснахме
показалците и аз разбрах
лека нощ тома
и аз взимам салфетката която досега подмятах
и бързо я слагам в съкровищницата на джоба ми
и аз излизам в студеното навън
и чакам прекалено дълго 72
и се отегчавам
и отново почвам да ходя
ходя по красивите мъгливи телеса
на нощната и лунната и луда софия
няма тежест в мен няма го и споменът за нея
готов съм да летя понесен от лесните и правилните поводи
за живот пък и за полет
и ето стигам бавно до следващата спирка
луната не се вижда няма и звезди
но затова пък има облаци
72 бавно изниква от далновидния хоризонт
и аз слушам оглушителна музика на моите слушалки
и затварям очи и подскачам и се клатя
и слизам на вярната спирка
и тичам за да хвана 9тката
и няма хора в трамвая
и гледам отново навън
ето това е истинска мъгла
или е паднала от замъгления старчески поглед
на уморения и недовиждащ Бог
или е изплетена от гигантския и невидим паяк
който измисля съдбите ни и ги ниже
в голяма паяжина и ни улавя
и ни поставя в капана от мъгла паяжина и съдба
и ние винаги
винаги сме покорни хванати мухи
и ето я спирката на дома ми
слизам и пресичам
и ето най-красивото нещо тази вечер
ето - задникът на тази жена е божествен
ще го последвам
искам да го гледам и само да го гледам
ходя след нея
тя е с бяло яке и черен панталон
о боже искам да я видя гола
ходя вече поне километър след нея
обърни се и ми кажи нещо
знаеш че те гледам и че те следя
и не отлепям погледа си от теб
кажи ми че го виждаш и ти харесва
кажи ми че аз ти харесвам
искам да го чуя и да видя очите ти
и устните и езикът да го каже
но това няма да стане
ти влизаш в някакъв вход
и аз се връщам назад към вкъщи
в тъмнината на лампите и сред контейнерите за боклук
мога да кажа че виждам
сянката на първата зора
зората и нощта са вечни любовници
не като мен и тази която си тръгна преди малко
ние даже не станахме и временни партньори
във вечното изкуство
и преди да заспя с отворени очи
си казвам
ах тома
ние сме с чисти души и ни е мръсно и пишем за това
ние все още можем силно да обичаме и да мразим
звездите ракетите бутилките съдбите ни са
наши
наш е собственият ни океан от скука и самота
ние сме с души
която само собствената ни поезия ще
пресуши
но тома какво е животът без поезия
преди малко пред книжарницата
в градинката на кристал
аз ти казах че ще пиша за теб
казвал съм го и съм го правил за много хора
но това няма даже и капка значение нали
защото този път е за теб
сега съм вече преоблечен
свалил съм черния панталон и сивата роботска риза
измих си ръцете
и в устата ми е вкусът на месото
което сдъвках преди секунда
толкова исках да събличам теб
по-точно казано
да се събличаме заедно
и да вкусваме и ближем телата си
и да гледаме „трейнспотинг” или „мълхоланд драйв”
или да слушаме музиката към „амели пулен”
и ти да усещаш гъдела ти да се надига като приливна вълна
и да се разбива шумно в гърчещи се епилептични тикове
и да се хилиш и да се смееш и да се лигавиш
и да ми казваш че съм винаги сериозен
когато всъщност не съм почти никога такъв
защото аз просто знам колко е важно да бъдеш сериозен
и затова само аз съм вечно несериозен
/ има още двама освен мен – тома м. и алън г. /
преди малко ти казах че ще пиша за теб
и ти го повторих на спирката
където ти ме изпрати
и където аз хванах трамвая за опашката
а той пък хвана пътя за релсите
и ти го повтарям: „аз ще пиша за теб”
пиша за дългите ти големи и винаги студени
и красиви клавирни пръсти
такива са въпреки че не свириш на пиано
а само на други специфични инструменти
пиша за дълбокия ти глас и за това как тръскаш главата си
като шантава рисунка
пиша и за онзи руснак с който си седяла на брега и на скалите
и който е правил пералня от ушната ти мида
ненужно бърза центрофуга е бил езикът му
пиша за теб в този момент
пиша буквално
пиша но машината не диша
но аз все пак пиша как ти гледаше обувките си
когато трамваят се отдалечаваше
и аз те наблюдавах внимателно
и часовникът ми бързаше с пет минути
пред нормалното и точно време
и бързаше заедно с трамвая нагоре по залезлия и тъмен булевард
и продължавам да пиша:
исках да си сервираме заедно с теб един гол обяд
или пък една нощ на мъртвите ни спомени
захвърлените ни дрехи
и на изоставените стари кожи
и излишните игри на криеница и измислици и лигня
една нощ на запотените ни очи
и плъзгащите се като скъпи врати и прозорци мокри ръце
и езици извиващи се и бързи като лента в ръцете на гимнастичка
и сега си те представям с прилепналите ти панталони
и виждам как извиваш краката си в дълги крачки
виждам това когато ям от своята хрупкава пържола
и си мисля че това на върха на езика ми
е твоето ляво и влажно зърно
и в този ред на букви и думи които никнат от моите пръсти
ти ми се обади и ми каза че слушаш нова генерация и 100 години
и ти ми казваш че искаш да ми кажеш всичко
без никакви глупости и увъртания
и ми казваш това което искаш да ми обясниш
опита се да го направиш за първи път една вечер на орлов мост
но си тръгна към вкъщи а аз останах само с шала ти
и този път ти ми го казваш
случили са ти се гадни неща назад във времето
шибано нещо е миналото и всеки има проблеми
няма да ръчкам никога твоите
няма да повтарям една грешка сто пъти
и ти ми казваш че не е вярно че не
обичаш да галиш косата ми
че не искаш да спиш с мен
че не искаш да целувам корема пъпа
и плътните ти посиняващи устни
че не скиташ безцелно с мен
само заради забавните простотии
имало и нещо друго
и защо ли се досещах
благодаря ти за тази вечер
благодаря ти че писах за теб
&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&
разтворени и викащи градски зеници
Posted by admin - 11/12/04 at 12:12:56 pm
на тома марков
млад съм с късата cи руса коса
нямам ангелски поглед нрав или крила
но съм ангел не съм истински ангел и не бдя
от високото небе на Берлин
но все пак съм ангел и рано тази сутрин
излязох върнах се и пак
излязох с удвоено бързане
и утроен товар – чанта и бас китара
/ и за да завърша триадата светата тройка прибавям
задължителното си тяло /
върнах баса на лунатичния му собственик
и времето започна да тече бързо тъпо и болезнено
времето когато е такова не трябва
да се помни
училищната грозна и скалиста скука
в очуканата стара но добре боядисана в розово сграда
ето това аз наричам
ненужен и празен спомен
но си спомням и съм благодарен
че учителката ми по химия ме освободи
от точния си като алкохолен градус час
задължен съм й и ще я прегърна скоро
избягах с бързи крачки от пресметливата розова пирамида
и гимназия
и ето ме свободен
и ето ме звъня на тома
/ един от явните и скрити герои
на част от днешната поема на деня /
и ето ме крачещ към славейков
и ето ме влизам в ресторанта под библиотеката
и ето той се казва “при мария”
той се обръща към мен точно когато
аз влизам през вратата
и на стола срещу него е седнала ани
същата ани която чакахме вчера на попа
същата ани която трябва да ми даде
“сатори в париж” на керуак
каква случайност и преплитане
и ето ни един до друг с тома
той пуши цигара от цигара
и с бърз и никотинов поглед
и с бързи вплитащи се думи
започва да гледа и говори
говорихме за керуак за блейк за байрон
за ина за мен за него за гинсбърг
за буковски за лоуъл за плат за маяковски
и за воев и за още много други
вписани в паметта и в момента на дългия и хипнотичен
затвърждаващ двупосочен и велик диалог
и ето той отива до тоалетната
и двамата говорим с ани
тя е щастлива весела неадекватна
пропуснала е днешните си лекции
и да ани ми харесва и о да
спомням си я седнала на 6тия етаж
на ндк аз залитам към нея
тя записва нещо в тетрадката си
и ми се ще да правим нещо общо ние двамата
и о да виждам го и в нейните разширени очи
но не я попитах и не я докоснах и
нищо не направих но времето е наше
и винаги тече напред и винаги ще има нови моменти
и ето тома се връща от мраморно миришещата тоалетна
плащам чая си давам 30ст на сервитьорката
и излизаме
и ани бързаща с усмивката си
ни изоставя пред кева
и ето ни влизаме само двамата
числото само двама винаги предразполага
думите да се изнесат от храма и да влязат в
употреба
сядаме и той ми купува още един чай
за себе си поръчва поредната бира за деня
и отново не спираме да говорим
за тъмната ни земя за нова генерация
за любимата ми музика
за тери гилиъм за момчето си отива
/на 15 декември в киното на натфиз ще го има/
за моята стара но вече не и любима райна
за неговите любови за моите любови
и подслушвам нечий чужд разговор
на съседната маса говорят за булгаков
аз харесвам булгаков
тома го мрази
“ не трябва да пишеш за дявола
не трябва да се гавриш със съдбата “
и може би е прав
но понякога и аз искам да вия и да квича
и да съскам и пелтеча и крещя срещу
дявола съдбата и поредния нередовен Сатана
но това е друга тема и друг пореден парадокс
и ето ни отново аз съм изпил чая си
той е изпил половин литър бира
и ето ни отново излизащи
и ето пак отива в тоалетната
аз гледам някакви момичета и те правят театър
в коридора и е забавно но изкуствено и го
усещам твърде лесно и е кухо
прилича на изкуство правено насила
изнасилено е
и ето ни кръстосваме града по неговите вени и артерии
и отиваме към мястото което за кратко
ще бъде сърцето на града
ще бъде сърцето на града защото ние ще говорим там
ние знаем че сме център на нашите си светове
и ходим до софийския
и той си купува лит.вестник
и продължаваме
той ми казва че трябва да си намеря музикантка
аз му казвам че сега обичам едно красиво и нормално момиче
и го питам аз дали някоя му е правила свирка
с пиърсинг на езика
и той казва
“не но скоро може би ще изневеря на пианистката
и човек никога не знае”
и аз му казвам че е незабравимо
и ето ни и вече
разбирам че отиваме към консерваторията
и там имало концерт или конкурс на пианисти-лауреати
и там е неговата голяма сегашна любов
даже и голямата любов е моментна
но понякога моментът е дълъг като протяжна вечност
но разликата с вечността
е че любовта е винаги диамантена
и ето ни крачим двама с тъмни крачки и видения в погледа
аз гледам мъглата и нощните лампи
той отново пуши и гледа синият разкъсващ се дим и думите от устата си
и ето вече сме там
излизат подредени хармонични звуци
може би това е бах
бах е божествен музиката му е откровение
съвършена влачеща се триумфално към ухото перла
и ето свършва частта
и рукват ръкопляскания и вратата се отваря
ето я неговата любов на нея й се слуша концертът до самия край
на мен обаче не ми се слуша днес бах
и отиваме в близкото кафе
аз отново пия чай той отново пие бира
продължаваме отново с вечните мантри на хора като нас
дишащи поезия крещящи живи истински души в транс
погледите ни са широки колкото
дългите любовни алеи в парка
тези алеи които в полунощ се изпълват
с редици пълни презервативи
тома казвам аз
трябва да тръгвам
гладен съм искам да спя уморен съм
трябва да вечерям с родителите си и
след тези думи говорим още половин час
три пъти си стискаме гръмотевично ръцете
и се сещам /тома ми показа/
за снимката на гинзбърг и вознесенски
показалец в показалец и сътворение по между им
тома не ми го разказа а просто си докоснахме
показалците и аз разбрах
лека нощ тома
и аз взимам салфетката която досега подмятах
и бързо я слагам в съкровищницата на джоба ми
и аз излизам в студеното навън
и чакам прекалено дълго 72
и се отегчавам
и отново почвам да ходя
ходя по красивите мъгливи телеса
на нощната и лунната и луда софия
няма тежест в мен няма го и споменът за нея
готов съм да летя понесен от лесните и правилните поводи
за живот пък и за полет
и ето стигам бавно до следващата спирка
луната не се вижда няма и звезди
но затова пък има облаци
72 бавно изниква от далновидния хоризонт
и аз слушам оглушителна музика на моите слушалки
и затварям очи и подскачам и се клатя
и слизам на вярната спирка
и тичам за да хвана 9тката
и няма хора в трамвая
и гледам отново навън
ето това е истинска мъгла
или е паднала от замъгления старчески поглед
на уморения и недовиждащ Бог
или е изплетена от гигантския и невидим паяк
който измисля съдбите ни и ги ниже
в голяма паяжина и ни улавя
и ни поставя в капана от мъгла паяжина и съдба
и ние винаги
винаги сме покорни хванати мухи
и ето я спирката на дома ми
слизам и пресичам
и ето най-красивото нещо тази вечер
ето - задникът на тази жена е божествен
ще го последвам
искам да го гледам и само да го гледам
ходя след нея
тя е с бяло яке и черен панталон
о боже искам да я видя гола
ходя вече поне километър след нея
обърни се и ми кажи нещо
знаеш че те гледам и че те следя
и не отлепям погледа си от теб
кажи ми че го виждаш и ти харесва
кажи ми че аз ти харесвам
искам да го чуя и да видя очите ти
и устните и езикът да го каже
но това няма да стане
ти влизаш в някакъв вход
и аз се връщам назад към вкъщи
в тъмнината на лампите и сред контейнерите за боклук
мога да кажа че виждам
сянката на първата зора
зората и нощта са вечни любовници
не като мен и тази която си тръгна преди малко
ние даже не станахме и временни партньори
във вечното изкуство
и преди да заспя с отворени очи
си казвам
ах тома
ние сме с чисти души и ни е мръсно и пишем за това
ние все още можем силно да обичаме и да мразим
звездите ракетите бутилките съдбите ни са
наши
наш е собственият ни океан от скука и самота
ние сме с души
която само собствената ни поезия ще
пресуши
но тома какво е животът без поезия
MINA
nature morte
вазата е край на стаята –
отвътре ехото разтваря цвят,
някой ме търси
дълго ме търси
но ме няма.
такава е цигулката
от дъжд и керемиди.
```````````````````````````````````````````````````````````поемам въздух и задържам
полепвам в мократа стена
и се разреждам
прозорецът се свива
боровете застиват
картината е хладна
затварям устата на
мръсния цвят
ние знаем че в тъмнината
дишат вълшебни мисли
зелена лампа на пода
листата загребват от него
сенки вместо думи
завиват се навътре
емоции
`````````````````````````````````````````````````
луна
вятър
замъгление
сухо ехо
реже
стъклото
човек
издълбан
носи
чужда болка
облак
напластен
вътрешно
всичко е
небе
в движение
пирамидите ни обичат
пир от леки обичи
обръчи закачат миди
марширува
маргинална
вана
пълна
с звук
маски
вълни
маси
тела
давят
ни
път
земята
плачe
плач
в граница
$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$
по масата - разпръсната тишина
по френски изживява момента
и го споделя с тях.
улиците са бавни
закопчани от крачките им
щампирани ризи
на жълти листа..
има нещо
в това отрязано дърво-
говорят за него
или мълчат
с него.
срещат се
около окото на поета
мечтатели
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
вазата е край на стаята –
отвътре ехото разтваря цвят,
някой ме търси
дълго ме търси
но ме няма.
такава е цигулката
от дъжд и керемиди.
```````````````````````````````````````````````````````````поемам въздух и задържам
полепвам в мократа стена
и се разреждам
прозорецът се свива
боровете застиват
картината е хладна
затварям устата на
мръсния цвят
ние знаем че в тъмнината
дишат вълшебни мисли
зелена лампа на пода
листата загребват от него
сенки вместо думи
завиват се навътре
емоции
`````````````````````````````````````````````````
луна
вятър
замъгление
сухо ехо
реже
стъклото
човек
издълбан
носи
чужда болка
облак
напластен
вътрешно
всичко е
небе
в движение
пирамидите ни обичат
пир от леки обичи
обръчи закачат миди
марширува
маргинална
вана
пълна
с звук
маски
вълни
маси
тела
давят
ни
път
земята
плачe
плач
в граница
$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$$
по масата - разпръсната тишина
по френски изживява момента
и го споделя с тях.
улиците са бавни
закопчани от крачките им
щампирани ризи
на жълти листа..
има нещо
в това отрязано дърво-
говорят за него
или мълчат
с него.
срещат се
около окото на поета
мечтатели
^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^^
: Ясен Василев
```````````````````````````````````````````````
Федерико Гарсия Лорка е роден на 05. 06. 1898
Ясен Василев е роден на 05. 06. 1988
И двамата са влюбени в Салвадор Дали
И тримата са вече мъртви
кой ще излезе от морето тази нощ? със зъби от пяна с устни от небе
видях реките да потичат наобратно и един хляб да изгрява в небесата
една картина отпечатана върху лицето ти и два портокала наместо очи
и си казах: зад завесата ни чака друга завеса и пиеса за студ и строгост и тъга
чии сподавени викове ще удавят тишината?
четем лорка и плачем в брадясалия дом на свободата
под маските ни има само оловен шепот и маслини
сърцето свива се в юмрук и чупи стъкленицата на тялото
морето е чаршаф в онова легло където две непорочни тела
зачеват поезията на вековете без да се докосват
горчивина потича братко горчивина и болка
ти излезе от морето тази нощ обрасъл в сол
и аз усещам твоята болка на одрано животно
а зад завесите тиктака разкъсващото наказание
поетът ходи сам в този свят
и в брадясалия дом на свободата
боли да бъдеш боли да бъдеш
Федерико Гарсия Лорка е роден на 05. 06. 1898
Ясен Василев е роден на 05. 06. 1988
И двамата са влюбени в Салвадор Дали
И тримата са вече мъртви
кой ще излезе от морето тази нощ? със зъби от пяна с устни от небе
видях реките да потичат наобратно и един хляб да изгрява в небесата
една картина отпечатана върху лицето ти и два портокала наместо очи
и си казах: зад завесата ни чака друга завеса и пиеса за студ и строгост и тъга
чии сподавени викове ще удавят тишината?
четем лорка и плачем в брадясалия дом на свободата
под маските ни има само оловен шепот и маслини
сърцето свива се в юмрук и чупи стъкленицата на тялото
морето е чаршаф в онова легло където две непорочни тела
зачеват поезията на вековете без да се докосват
горчивина потича братко горчивина и болка
ти излезе от морето тази нощ обрасъл в сол
и аз усещам твоята болка на одрано животно
а зад завесите тиктака разкъсващото наказание
поетът ходи сам в този свят
и в брадясалия дом на свободата
боли да бъдеш боли да бъдеш
to short.............
До кости мокър
под слънчевото небе
чакам те влюбен.
````````````````````
*** В калната локва гълъб пие небето. ***
``````````````````````````````````
преди здрач
край шосето Ева
предлага ябълки
`````````````````````````````````
кристали
във буркана с мед
… ранна слана
````````````````````````````
неделен следобед
клавиатурата лепне
от конфитюр
под слънчевото небе
чакам те влюбен.
````````````````````
*** В калната локва гълъб пие небето. ***
``````````````````````````````````
преди здрач
край шосето Ева
предлага ябълки
`````````````````````````````````
кристали
във буркана с мед
… ранна слана
````````````````````````````
неделен следобед
клавиатурата лепне
от конфитюр
Нимрод Антал, „Кontrol“
Има ли пътища, които водят нагоре, чичо Бела?
Много пътища водят нагоре, Булчо.“
Много пътища водят нагоре, Булчо.“
четвъртък, 3 юни 2010 г.
EKITI SON, Sacred Science (Office Ekiti)
Menu: trip-hop, hip-hop, experimental, downtempo, lounge
Tastes like: Massive Attack, DJ Shadow, Portishead, RZA and Cling
Ingredients: UK producer Ekiti Son (not the image you see for the LP cover art) is one bad watchyourmouth! He follows up his Nepotism EP with a brilliant full-length, featuring a host of guest vocalists, mostly female ones from the European experimental/underground circuit. On “Charmed” featuring Nina is Nimbus, “Ground Level” featuring Ellie Lawson, or Scarlet Monk singing over the groove of “Kisses”, the pounding trip-hop beats contrast beautifully with the pillow-soft vocals by these bar-hopping, edgy hipster singers. My favorite, and ultimate though, probably the most moody cut features singer Valeska and is called “Smile”. Starting off with a distant-sounding, haunting hum of keyboards as some faint dining atmosphere of glasses toasting could be heard in the background, Scarlet’s almost whispering, jazzy vocals commence, but it’s when that perfect beat hits your dome with an elevation in the keyboard chords raising the bar, you’ll have to label Ekiti Son as POTENTIALLY-correct.
събота, 29 май 2010 г.
Контракултура
Контракултурата е социологически термин, който описва група от хора или субкултура на индивиди, които не споделят господстващия културен дискурс, отричайки и стараейки се да променят традиционни културни практики, вярвания или утвърдени норми на поведение от общоприетите такива за дадена епоха и място. Една речникова дефиниция гласи, че контракултурата е "култура, предимно от млади хора, със стилове на живот и ценности, противоположни на установената култура" На практика контракултурата може да включва огромен на брой и най-различни по същество, взаимноизключващи се вярвания и поведения, които варират през различните исторически периоди.Контракултурата в съвременната епоха най-често се свързва с масовата революционната младежка вълна, която минава през части на Централна Европа и Западна Европа, Северна Америка, Япония, Австралия и Нова Зеландия във втората половина на 20-ти век. В популярната култура, благодарения на многото оставени артефакти, контракултурата е предимно свързвана с англосаксонските контракултурни прояви и студентските анти-воени движения през 1960-те години. Така най-често на преден план излизат движенията Битник, последвана от субкултурата Хипи.
Известни личности, които се асоциират с контракултурните движения от втората половина на 20-ти век: Тимъти Лиъри, Робърт Антон Уилсън, Алън Уотс, Бийтълс, Джими Хендрикс, Дженис Джоплин,The Who, Бил Хикс и много други.
Известни личности, които се асоциират с контракултурните движения от втората половина на 20-ти век: Тимъти Лиъри, Робърт Антон Уилсън, Алън Уотс, Бийтълс, Джими Хендрикс, Дженис Джоплин,The Who, Бил Хикс и много други.
петък, 28 май 2010 г.
сряда, 26 май 2010 г.
Olga Midlenko
is motion/graphic designer and director. Olga graduated an interior design department and from the time of studying she fell in love with spaces, architecture and industrial design. She started her professional career as an interior designer mostly working with private interiors, event and corporate spaces. After two years she moved to graphic and motion design, spreading her interests. From that moment till now she works with corporate branding, identification systems, commercials, network branding for such brands as Xbox, Playstation, Konami, Adobe, Kenzo, Nike, Marlboro, Volvo. Olga works as director and designer on motion/graphic projects. Open for freelance.
вторник, 25 май 2010 г.
понеделник, 24 май 2010 г.
What does that tell us about life on other planets?
Now that the tardigrade genome is being sequenced and analyzed, we may learn how these creatures finesse suspended animation. And perhaps we can modify our own genomes to do the same thing for long space journeys. Plus the fact that they can exist in vacuum means that other organisms might have a tun-like state, drifting through space in search of new worlds to thrive on.
Giant sulfur-eaters of the deep
They live at the edges of molten-hot volcanic vents deep beneath the ocean, and they feed on sulfides delivered to them by local bacteria. These giant tube worms, which can reach 7 feet in length, live a mile below the ocean surface under extreme pressure. Their tips are bright red because they're filled with blood - these worms are seriously packed with blood vessels. And they prefer live at the edge of "black smokers," volcanic vents where temperatures can be extremely hot.
What does this tell us about life on other planets?
The interesting thing about giant tube worms isn't that they can withstand extreme heat, but that they can gain nourishment in an environment with chemistry radically different from our atmosphere. They're basically eating sulfides, which are abundant on planets like Venus, where it occasionally snows iron sulfide. Could tube worms thrive on Venus, with its heat and high pressures and sulfide weather?
What does this tell us about life on other planets?
Like the tube worms, these microbes are able to gain energy and thrive on chemical compounds totally alien to typical Earth creatures. A creature that eats iron oxides, instead of photosynthesizing light or chomping on organic compounds like we do? It could possibly thrive in the salty, iron-rich seas beneath the thick layer of ice that covers Jupiter's moon Europa.
Invite a friend to comment
Invite a friend to comment
Adam and Eve
Абонамент за:
Публикации (Atom)
